— Това е задната врата. Чад се прибра. Не му казвайте, умолявам ви.
— Той така или иначе ще научи. Трябва да говоря с него. Баща му сигурно му е споменал нещо, когато му е казал, че трябва да се върне у дома.
— Не, нищо не му каза. Бях в стаята, когато му се обади. Просто му каза, че трябва да се върне у дома по важен семеен въпрос. Увери го, че сме добре със здравето, но трябва да се прибере. Не му казвайте. Аз ще го направя.
— Мамо?
Гласът на Чад се разнесе някъде от къщата.
— В дневната, Чад — извика Дебора.
Погледна умоляващо Бош и прошепна:
— Моля ви.
Чад Ървинг влезе в дневната. Беше облечен с джинси и блуза за голф. Косата му бе разрошена и изглеждаше изненадващо различен от прилежно зализания младеж на погребението.
— Чад — поздрави Бош. — Как я караш?
Момчето кимна.
— Добре. Какво става тук? Арестувахте ли някого за убийството на баща ми?
— Не, Чад — бързо отвърна майка му. — Детектив Бош просто имаше някои въпроси за баща ти. Във връзка с бизнеса му. Всъщност той тъкмо си тръгваше.
Рядко се случваше Бош да позволи на някого да говори от негово име, да лъже и дори да го изгони. Но въпреки това пое ролята и стана от мястото си.
— Да, мисля, че това беше всичко. Искам да поговоря и с теб, Чад, но може да почака до утре. Ще бъдеш тук, нали?
Докато говореше, гледаше към Дебора. Посланието беше ясно, щом ти искаш да му кажеш, направи го тази вечер, защото сутринта отново ще бъда тук.
— Да, ще остана до неделя.
Бош кимна и тръгна към вратата.
— Госпожо Ървинг, имате телефонния ми номер. Обаждайте се по всяко време, ако се появи нещо. Не ме изпращайте.
С тези думи той напусна дневната, излезе навън и прекоси диагонално моравата към колата си.
Докато вървеше, получи есемес. От Мади естествено. Никой друг не му пускаше съобщения.
ЩЕ ЧЕТА В ЛЕГЛОТО. ЛЕКА, ТАТКО.
Застана до колата и й отговори веднага.
ИДВАМ СИ… О?
Отговорът не закъсня.
ОКЕАН.
Това беше тяхна игра. Беше я научил на фонетичната азбука на ЛАПУ и често я изпитваше с есемесите. Или докато пътуваха заедно, посочваше номера на някоя кола и я караше да го прочете във фонетичен код.
Отговори й.
БНМ.
„Браво на момичето.“
Качи се в колата, свали прозореца и се загледа в къщата на Ървинг. Осветлението в стаите долу беше угасено. Но семейството — или каквото беше останало от него — още бе будно горе и се мъчеше да се справи с отломките, оставени от Джордж Ървинг.
Запали колата и пое към Вентура Булевард. Отвори телефона и се обади на мобилния на Чу. Часовникът на таблото показваше, че е едва девет и трийсет и осем. Имаше предостатъчно време. Крайният срок на „Таймс“ за сутрешното печатно издание беше в единайсет.
— Хари? Всичко наред ли е?
— Чу, искам да се обадиш на приятелката си от „Таймс“. Дай…
— Не ми е приятелка, Хари. Направих грешка и съм възмутен от това как продължаваш да бъркаш в раната.
— Аз пък съм възмутен от теб, Чу. Но искам да направиш следното. Обади й се и й дай историята. Без имена, всичко е „от информирани източници“. ЛАПУ…
— Хари, няма да ми се довери. Свалих материала, като заплаших да я съсипя. Няма дори да поиска да говори с мен.
— Напротив, ще говори. Ако иска историята. Прати й първо имейл, че искаш да се реваншираш и й даваш историята. После й се обади. Само че без имена. Информирани източници. Утре ЛАПУ ще обяви, че случаят Джордж Ървинг е приключен. Заключението е, че става въпрос за самоубийство. И задължително й кажи, че едноседмичното разследване е определило, че Ървинг е имал проблеми в брака и огромно натоварване и трудности в работата. Разбра ли? Искам да бъде казано точно по този начин.
— Тогава защо ти не й се обадиш?
Бош зави по „Вентура“ и продължи към „Кахуенга“.
— Защото тя е твоя, Чу. А сега й звънни, прати й есемес или имейл и й предай точно каквото ти казах.
— Ще иска повече. Това е много общо. Ще иска „многозначителни подробности“, както ги нарича.
Бош се замисли.
— Кажи й, че стаята, от която е скочил Ървинг, е същата, в която е прекарал първата си брачна нощ преди двайсет години.
— Добре, това бива. Ще й хареса. Друго?
— Нищо друго. Това е достатъчно.