Все още държеше телефона и изведнъж реши да се обади на Ана Стоун. Тя отговори моментално.
— Ана, у дома ли си?
— У дома. В неделя няма терапии. Какво става? Намери ли Чилтън Харди?
В гласа й се долавяше възбудено очакване.
— Не, още не съм. Но от утре той става основен приоритет. Обаждам ти се, защото ми се отвори свободен следобед. Ще взема дъщеря си от мола някъде към пет. Помислих си, че ако си свободна, можем да обядваме заедно или да се видим. Искам да поговорим за някои неща. Нали се сещаш, да видим дали ще се получи нещо.
Истината беше, че не можеше просто да забрави за нея. Винаги го бяха привличали жени, криещи някаква трагедия. Смяташе, че ако поставят някои граници относно сина й, ще могат да осигурят шанс за себе си.
— Страхотно, Хари. Аз също искам да поговорим. Какво ще кажеш да дойдеш тук?
Бош погледна часовника на таблото.
— Намирам се в Сенчъри Сити. Мисля, че ще успея да те взема към дванайсет. Защо не измислиш някое място на Вентура Булевард? По дяволите, дори съм готов да опитам суши.
Тя се разсмя и смехът й му хареса.
— Не, имах предвид да дойдеш у дома — каза Ана. — Да обядваме и да поговорим. Така ще бъдем само двамата, а аз ще сготвя. Без специални приготовления, просто нещо за хапване.
— Ами…
— И после просто ще видим какво ще стане.
— Сигурна ли си?
— Разбира се.
Бош кимна на себе си.
— Добре, тръгвам.
34
Дейвид Чу вече беше в кабинката, когато Бош дойде на работа в понеделник сутринта. Щом го видя, Чу завъртя стола си, вдигна ръце и изстреля:
— Хари, искам само да кажа, че не бях аз.
Бош остави куфарчето си и провери на бюрото за съобщения и пристигнали доклади. Нямаше.
— За какво говориш?
— За „Таймс“. Видя ли статията?
— Спокойно. Знам, че не си бил ти.
— Тогава кой?
Докато сядаше, Бош посочи тавана — информацията беше изтекла от десетия етаж.
— Висш пилотаж — каза той. — Някой горе е решил играта да е такава.
— За да контролират Ървинг ли?
— За да го премахнат. Да променят резултатите от изборите. Както и да е, това вече не ни влиза в работата. Предадохме си доклада и приключихме. Днес се заемаме с Чилтън Харди. Искам да го намерим. На свобода е от двайсет и две години. Искам го зад решетките до края на деня.
— Търсих те в събота. Дойдох да свърша една работа и се запитах дали да не отидем да видим бащата. Но сигурно си бил зает с дъщеря си. Не отговори.
— Да, бях „зает с дъщеря си“, а ти не остави съобщение. Каква работа си идвал да свършиш?
Чу се обърна към бюрото си и посочи екрана на компютъра.
— Издирвах всичко възможно за Харди — каза той. — Няма кой знае какво. Намерих повече за баща му, покупки и продажби на недвижими имоти. Чилтън Арън Харди-старши. Живее в Лос Аламитос от петнайсет години. Жилищен комплекс, който е изцяло негова собственост.
Бош кимна. Това бяха добри сведения.
— Опитах да открия и някоя госпожа Харди. Нали се сещаш, ако случайно са разведени и тя живее другаде и може да ни насочи към Младши.
— И?
— И нищо. Попаднах на некролог от деветдесет и седма на Хилда Еймс Харди, съпруга на Чилтън-старши и майка на Чилтън-младши. Рак на гърдата. Не са споменати други деца.
— Излиза, че ще ходим до Лос Аламитос.
— Да.
— Тогава да се махаме оттук, преди да са се разхвърчали лайна покрай статията. Вземи папката със снимката от шофьорската книжка на Пел.
— Защо Пел?
— Защото Старши може да не изгаря от желание да издава Младши. Мисля да си поиграем с него и тук е ролята на Пел.
Бош стана.
— Отивам да преместя магнитите.
Пътуването на юг им отне четирийсет минути. Лос Аламитос се намираше в северния край на Ориндж Каунти и беше един от дузината малки, подредени един до друг жилищни райони между Анахайм на изток и Сийл Бийч на запад.
По пътя направиха план за разговора с Чилтън Харди-старши. После минаха през квартала по Катела Авеню и покрай медицинския център „Лос Аламитос“, преди да спрат пред комплекс градски къщи. Бяха построени на групи по шест с големи морави отпред и двойни гаражи с алеи отзад.