— Вземи папката — каза Бош. — Да вървим.
Имаше главна алея, която водеше покрай пощенски кутии до отделни малки алеи, по които се стигаше до вратите. Домът на Харди-старши беше вторият. Имаше мрежеста врата, а масивната врата зад нея беше затворена. Бош натисна звънеца без никакво колебание, след което почука по алуминиевата рамка.
Изчакаха петнайсет секунди, но отговор нямаше.
Бош отново натисна звънеца и вдигна юмрук да почука, когато чу приглушен глас отвътре.
— Има някой — каза той.
Минаха още петнайсет секунди и гласът се чу отново, този път отдясно, от другата страна на вратата.
— Да?
— Господин Харди?
— Да, какво?
— Полиция. Отворете вратата.
— Какво е станало?
— Трябва да ви зададем няколко въпроса. Отворете, ако обичате.
Отговор не последва.
— Господин Харди?
Чу се прещракване на резе. Вратата бавно се отвори и през тесния процеп ги погледна мъж с кръгли очила, чиито стъкла бяха дебели колкото дъното на бутилка от кока-кола. Беше размъкнат, сивата му коса бе рошава и сплъстена, а на лицето му имаше двуседмична четина. Прозрачен маркуч минаваше над ушите му и стигаше до ноздрите, за да му доставя кислород. Носеше светлосин болничен халат върху раирана пижама, а на краката си имаше черни гумени сандали.
Бош се опита да отвори мрежестата врата, но тя беше заключена.
— Господин Харди. Трябва да поговорим с вас. Може ли да влезем?
— Какво има?
— Ние сме от ЛАПУ и търсим един човек. Смятаме, че може би ще сте в състояние да ни помогнете. Може ли да влезем, сър?
— Кого търсите?
— Сър, не можем да обсъждаме това на улицата. Може ли да влезем и да поговорим вътре?
Старецът сведе за момент очи. Те бяха студени и сдържани. Синът му ги беше наследил, нямаше съмнение в това.
Старецът бавно се пресегна през процепа и отключи мрежестата врата. Бош я отвори и изчака Харди да се отдръпне назад, преди да прекрачи прага.
Харди се движеше бавно към дневната, като се подпираше на бастун. Беше преметнал през костеливото си рамо малка кислородна бутилка, свързана към маркучите, стигащи до носа му.
— Не е почистено — каза той, докато отиваше към креслото си. — Нямам посетители.
— Всичко е наред, господин Харди — отвърна Бош.
Харди бавно се отпусна в старото тапицирано кресло. На масата до него имаше преливащ пепелник. Къщата вонеше на цигари и старост и беше мърлява като стопанина си. Бош започна да диша през устата. Харди забеляза, че гледа към пепелника.
— Няма да ме издадете на болницата, нали?
— Не, господин Харди, не сме дошли заради това. Името ми е Бош, а това е детектив Чу. Опитваме се да открием сина ви, Чилтън Харди-младши.
Харди кимна, сякаш очакваше да чуе това.
— Не знам къде е напоследък. За какво ви е притрябвал?
Бош седна на едно канапе с изгорена тапицерия, за да не гледа Харди отгоре.
— Имате ли нещо против да седна, господин Харди?
— Настанявайте се. Какво е сторило и къде се е дянало момчето ми, че идвате при мен?
Бош поклати глава.
— Доколкото ни е известно, нищо. Искаме да говорим с него за друг човек. Разследваме мъж, който по всяка вероятност е живеел със сина ви преди години.
— Кой?
— Името му е Клейтън Пел. Виждали ли сте го някога?
— Клейтън Пауъл?
— Не, сър. Пел. Клейтън Пел. Името познато ли ви е?
— Не мисля.
Харди се наведе напред и се закашля в дланта си. Тялото му се разтресе от спазмите.
— Проклети цигари. И какво е направил онзи Пел?
— Не можем да разкриваме подробности около разследването. Достатъчно е да кажем, че според нас е извършил лоши неща и ще ни е по-лесно да се справим с него, ако знаехме миналото му. Имаме снимка, която искаме да ви покажем.
Чу извади полицейската снимка на Пел. Харди я разглежда дълго и накрая поклати глава.
— Не мога да го позная.
— Така изглежда сега. А е живял със сина ви преди двайсетина години.
Този път Харди се изненада.
— Преди двайсет години? Тогава трябва да е бил само на… о, сещам се, говорите за онова момче, което живееше с майка си у Чилтън в Холивуд.