Джеръм К. Джеръм
Падението на Томас Хенри
Томас Хенри бе най-представителният от всички известни ми котараци. Истинското му име си оставаше Томас. Но да наричаш такъв котарак Томас би било просто нелепо. Все едно обитателите на Хардънския замък (Резиденция на тогавашния премиер-министър Уилям Гладстон.) да наричат мистър Гладстон — „Бил“. Котаракът попадна при нас благодарение на любезността на месаря от „Реформ-клуб“ и виждайки този котарак, аз веднага разбрах, че от всички лондонски клубове това е единственият, откъдето той би могъл да се появи. От животното навяваше солидното достойнство и непоколебимият консерватизъм на този клуб. Сега аз не мога точно да си спомня защо той, котаракът, бе напуснал клуба, но мисля, че причина са били разногласията с новия главен готвач, човек властен и загрижен единствено за собственото си благополучие. Месарят усетил враждата им и понеже знаеше, че нямаме котка, предложи изход от положението, който да устройва и котарака, и готвача…
Трябва да се предполага, че са се разделили доста хладно и Томас благосклонно се пресели у нас.
Едва поглеждайки го, жена ми предложи подходящо за него име — Хенри. Мина ми през ум, че още по-прилично ще бъде, ако се съчетаят двете имена и от това време почнахме да го наричаме в тесен семеен кръг Томас Хенри. А пък в разговори с приятели — Томас Хенри, ескуайр. ( Щитоносец, оръженосец на рицаря; в по-ново време — благородник. )
Нашият дом допадна на Томас Хенри и той мълчаливо и сдържано изрази своето одобрение. Хареса му моето любимо кресло и той го зае. Бих могъл да изгоня оттам всеки друг котарак и то веднага, но Томас Хенри не бе от тези, които ги гонят. Ако му покажех, че съм недоволен от неговия избор, той би се отнесъл към това по същия начин, както, вероятно би се отнесла към мен кралица Виктория, ако тази знатна лейди би ме навестила, а аз й намекнех, че съм зает и че не би било лошо да намине някой друг път. Той би станал и би се отдалечил, но никога повече нямаше да заговори с мен, колкото и дълго да живеехме оттук нататък под един покрив.
У нас по това време пребиваваше една личност /тя и сега живее с нас, но е по-възрастна и по-разсъдлива/, която не изпитваше уважение към котките. Тя предполагаше, че опашката на котката е само за това — да ти бъде по-удобно да я хванеш и да вдигнеш животното от пода. Тя си въобразяваше също така, че котката трябва да се храни насила и непременно с лъжичка и че тези зверчета обожават возенето в количка за кукли. Плашеше ме първата среща на Томас Хенри с тази личност. Боях се, че той, съдейки по нея, може да си създаде погрешна представа за нашето семейство като цяло и така ние окончателно да паднем в очите му.
Но моите опасения се оказаха напразни. В Томас Хенри имаше нещо такова, което изключваше прекалената непринуденост в отношенията и съвършено изключваше всякакво фамилиарничене. Той вежливо, но твърдо веднага постави на мястото й дръзката особа. Плахо, със зараждащо се уважение тя посегна към опашката му. Без да бърза котаракът прибра опашката и я погледна. В този поглед нямаше нито гняв, нито обида. С такова изражение вероятно Соломон е приемал знаците на внимание от страна на Савската царица. Снизходително и с чувство на превъзходство.
Наистина, Томас Хенри бе джентълмен сред котараците. Един мой приятел, който вярва в преселението на душите, твърдеше, че това бил лорд Честърфилд. Томас Хенри никога не изпросваше храната си, както правят другите котки. Обикновено, по време на ядене, той сядаше наблизо до мен и чакаше кога ще му сервират. Ядеше само овче котлетче, а към препечено говеждо не би погледнал за нищо на света. Тъй се случи, че веднъж един от нашите гости му предложи хрущял; той мълчаливо стана, излезе от стаята и не се показа повече, докато нашият приятел не си отиде.
Но у всеки от нас се таят слабости и слабостта на Томас Хенри беше печената патица. Поведението на Томас Хенри при вида на печената патица представляваше за мен психологическо откровение. Откри ми се най-истинската и животинска страна на неговия характер. При вида на печената патица Томас Хенри ставаше котарак и само котарак, с всички първобитни инстинкти на своя род. Чувството за собствено достойнство се отлепяше от него като маска. Той драскаше заради печена щтица, той се унижаваше заради нея. За парче печена патица той като че ли бе готов да продаде душата си на дявола.
Наложи ни се да се откажем от опасното ястие: болезнено бе да се гледа как пагубно действаше то на характера на котарака. Освен това неговите маниери при появата на печената патица върху масата биха могли да послужат за лош пример на децата.