Но поведението на графинята подсказваше, че не го познава. Ако това бе Марго, със сигурност щеше да го разпознае, защото той не се бе променил много. Ако беше тя, не беше вероятно, че няма да покаже, че го е познала, па било то и с някое проклятие.
Но вместо това тя стоеше там с лека развеселена усмивка, оставяйки Рафи да я оглежда до безкрайност. Мълчанието се бе проточило твърде много и тъй като той бе поискал срещата, от него зависеше да предприеме следващия ход.
Той се въплъти отново в дука, на когото думите никога не липсват. Поклони се дълбоко и изрече:
— Моите извинения, графиньо. Бяха ми казали, че вие сте най-красивата шпионка в Европа, но независимо от това описанието съвсем не разкрива цялата истина.
Тя се разсмя с гръден топъл смях. Смехът на Марго.
— Говорите много красиво, ваша светлост. И аз съм чувала за вас.
— Нищо дискредитиращо, надявам се.
Рафи реши, че е време да пусне в действие прословутия си чар. Пристъпи към графинята, усмихна се и каза:
— Знаете защо съм тук, работата е сериозна. Да оставим формалностите. Бих предпочел да ме наричате с малкото ми име.
— А то е?
Ако това беше Марго и играеше роля, изпълняваше я дяволски добре. С напрегната усмивка той вдигна ръката й и я целуна.
— Рафаел Уитбърн. Приятелите обикновено ме наричат Рафи.
Тя издърпа ръката си, сякаш я беше ухапал.
— Как е възможно, един женкар не бива да бъде наричан с име на архангел.
При тези й думи съмненията на Рафи се изпариха.
— Господи, това наистина си ти, Марго — възкликна той учуден. — Само ти се осмеляваше да казваш, че никак не приличам на архангелите. Прекрасен сарказъм, и аз самият неведнъж съм прибягвал до него. Но как, по дяволите, се озова тук?
Тя размаха лениво ветрилото.
— Коя е тази Марго, ваша светлост? Някое безцветно английско момиче, което прилича на мене?
Опровержението й предизвика у Рафи такъв силен гняв, какъвто от години насам не помнеше да е изпитвал. Дойде му наум само един сигурен начин да определи коя е жената пред него. С леко движение той скъси разстоянието помежду им, привлече я бързо към себе си и я целуна по подигравателната уста.
Това беше Марго, усещаше го с цялото си тяло. Не само по начина, по който тялото й се притисна към неговото, или по познатата мекота на устните, но и по неповторимия неуловим аромат, който можеше да бъде само нейният.
Дори без това доказателство би трябвало да се досети, защото никога не бе срещал жена, чийто допир да породи у него такова неудържимо желание. Пламналата в него страст го накара да забрави защо е в Париж, да забрави повода за тази прегръдка, да забрави всичко освен чудото в ръцете си.
Марго потръпна и за един упоителен момент се поддаде, тялото й се изви и устните й се разтвориха към неговите. Годините като че ли се бяха стопили. Марго беше жива и всичко в света беше наред за пръв път през тези дванадесет години…
Мигът свърши, преди да е започнал. Тя се опита да се освободи, но той я задържа здраво още за миг, докато изучаваше устата й и се чудеше колко малко се е променила в това отношение.
Тя се помъчи да го отблъсне и той нерешително я пусна. Тя отстъпи назад, а очите й блестяха с такава ярост, че би могла да го простреля с тях. Той отбеляза, че жената има право да се вбеси и ако бе посегнала да го удари, нямаше да направи нищо, за да се защити.
Вместо това обаче, променяйки внезапно настроението си, тя се изсмя, искрено развеселена. И каза с естественото си английско произношение:
— Накарах те да гадаеш, а?
— Разбира се.
Радостен, че вижда отблясък от някогашната Марго, Рафи заразглежда лицето й, все още неспособен напълно да повярва, че е истинска. Защо, по дяволите, Люсиен не му беше казал коя е шпионката? Тогава си спомни, че никой от „падналите ангели“ не познаваше Марго. Тъй като не знаеше истинското име на Маги или миналото й, Люсиен нямаше как да я свърже с Рафи. Опитвайки се да придаде на гласа си увереност, Рафи каза:
— Моля те, прости ми нахалството, но това ми изглеждаше най-добрият начин да разбера самоличността ти.
— В политиката ми няма място за прошки — отвърна тя игриво, надявайки отново светската си маска.
В това отношение не се забелязваше напредък. Тя отиде до шкафа, където имаше чаши и една отворена бутилка бордо. Наля две чаши и подаде едната на Рафи.
— Любезните ни домакини са осигурили всичко, от което би могла да има нужда една непорядъчна двойка. Жалко ще е да го пропилеем. Седни, ако обичаш.
Тя седна на един от единичните столове, подчертано пренебрегвайки плюшения диван.