Андерсън се усмихна мрачно.
— Заради легендарната ми кръвожадност Варен изпрати четирима грубияни да ме поканят да дойда тук. Опитах се да им откажа, но те настояваха.
Нещо прещрака в паметта на Рафи.
— Сутринта, след като ти изчезна, намериха близо до жилището ти труповете на двама неидентифицирани французи. Ти имаш ли нещо общо с това?
Усмивката на Андерсън стана по-истинска.
— Много се колебаех дали да приема любезната им покана.
Наблюдавайки крехката конструкция и почти женствено красивата външност на другаря си, Рафи разбра, че е бил жертва на още една заблуда. И каза, усмихвайки се с половин уста:
— Напомни ми да не влизам в спорове с тебе.
— Едва ли бих могъл сега да изляза насреща и на наперено врабче.
Андерсън беше изключително блед дори за човек, който по принцип има бяла кожа, затова Рафи отиде при него в другия край на килията и коленичи при него в сламата.
— Остави ме все пак да видя ръката ти.
Той подсвирна леко при вида на грозната подутина, която изцяло бе обхванала лявата ръка на Андерсън от лакътя надолу. Когато започна внимателно да преглежда раненото място, запита:
— Да не си ударил някого прекалено силно?
— Не, нищо ми нямаше, докато дойдох тук. Но Варен искаше да си бъбрим, а аз нямах настроение.
Потта, избила по лицето на Андерсън, показваше колко много му струва преднамерено нехайното държание. Колебливото възхищение на Рафи от неговия съперник непрестанно нарастваше.
— Струва ми се, че една от костите на китката е счупена, както и три пръста — каза той. — За щастие счупванията изглеждат чисти. Дай да ти помогна да си съблечеш палтото, за да те превържа. Ще ти стане малко по-добре.
Рафи съблече жилетката си и я накъса на ивици, после се зае да приложи познанията си по първа помощ, добити по ловните полета. И докато вършеше това, пред очите му изникваше разтърсващата картина на същата тази елегантна ръка, която гали Марго. Той замря за миг, борейки се с надигналата се ревност, и яростно се укори, че сега не е нито времето, нито мястото да си позволява подобни глезотии. Най-накрая успя криво-ляво да приключи с помощта си.
Заради собственото си самоуважение той се постара да действа възможно най-безболезнено. Но дори при това положение процедурата едва не прекърши стоическото търпение на младия мъж. Когато Рафи свърши с превръзката и направи удобен клуп за ранената ръка, Андерсън лежеше прострян в цял ръст на сламата, а косата му бе цялата овлажняла от пот. Рафи предположи, че болката го е накарала почти да припадне.
Когато накъсаното му дишане се успокои, Андерсън каза:
— Щом Варен така и така е пленил Маги, може би все пак трябваше да напиша проклетата бележка.
В отговор на въпросителния поглед на Рафи русият мъж поясни:
— Графът искаше от мене да напиша на Маги и да я примамя тук. Каза, че ще чупи кости, докато не се съглася. Не му споменах, че съм левичар, докато не ми счупи три пръста и така ме лиши от възможността да пиша с нормален почерк. Трябваше да се заеме с дясната ми ръка.
Рафи седна в сламата до краката на Андерсън и се улови, че се усмихва на мрачния му хумор.
— Иска ми се да бях видял лицето на Варен, когато си му го казал.
— Нямаше да ти хареса — той ми счупи китката от раздразнение — каза сухо Андерсън. — Но съм бил и в по-лоши затвори. Сламата е прясна, одеялата са чисти и понеже сме във Франция, поднасят прилично вино заедно с яденето. По това време температурата е поносима, макар че не бих презимувал тук.
Рафи се опита да потисне тръпката, която го поби при това предположение. Варен сигурно нямаше да ги държи толкова дълго.
Рафи разказа на другаря си най-новото от разговорите с Фон Ференбах и Русе, спомена за смъртта на Льомерсие, без да се впуска в подробности, и повтори онова, което Варен бе споделил за своите мотиви.
След като зададе няколко въпроса, за да се ориентира, Андерсън въздъхна и за миг затвори очи.
— Няма що, провалих се. Чувствам се пълен глупак.
— Компанията от хора, които не разбраха какво става, е доста солидна — отвърна мрачно Рафи. — Всички сгрешихме.
Най-много от всички аз, помисли си той.
След това нямаше кой знае какво да си кажат. Двамата мъже седяха в постепенно помръкващата светлина, без да говорят. Макар че имаше много неща, за които Рафи би искал да пита Андерсън, никое от тях не му се стори уместно.
Докато часовете се нижеха един след друг, Рафи отсъди, че най-ужасното в тяхното пленничество явно ще бъде скуката. Килията беше твърде малка, за да си протегне човек краката, каменните стени бяха особено отблъскващи и ако трябваше да остане тук за неопределено време, сигурно щеше скоро да подлудее.