Завидя на спокойствието на Андерсън. Съсипан от болката, другият мъж заспа и спа през повечето време. Но дори когато беше буден, проявяваше такова философско спокойствие, на което Рафи едва ли щеше някога да бъде способен. Наистина Андерсън спомена, че и преди е бил в затвор; може би човек усъвършенства уменията си с практика.
На смрачаване им донесоха вечеря с обичайните предпазни мерки. Един от хората внесе подноса с храна, докато другият стоеше със заредена пушка, насочена към тях. Яденето се състоеше от доста прилично говеждо задушено с хляб и плодове, придружено от кана, която съдържаше около един галон червено вино. Освен калаените чинии и чаши единствените прибори бяха меките, лесно огъващи се, лъжици, които не можеха да послужат като ефикасно оръжие. Макар че по-късно подносът, чиниите и лъжиците бяха прибрани, позволиха на затворниците да си оставят каната с вино и съдовете за пиене.
За да се напие човек, не е необходимо кой знае колко, но и това беше достатъчно, за да му се развърже езикът. Двамата водеха несвързан разговор за това, какво ли планира Варен, когато Рафи се чу да пита:
— Защо Марго е такава?
След дълга пауза Андерсън каза:
— Защо не я запита?
Рафи се изсмя невесело.
— Не мислех, че ще иска да ми каже.
— Ако тя не иска, защо мислиш, че аз ще искам?
Рафи се поколеба, опитвайки се да измисли убедителен аргумент. Но вместо да отговори направо, каза:
— Знам, че нямам право да питам, но искам… поне се опитвам… да я разбера. Някога я познавах много добре, или поне мислех, че е така, а сега тя е загадка за мене.
След една още по-дълга пауза Андерсън каза с глас, в който се прокрадваше враждебност:
— Още когато Маги чу, че идваш в Париж, тя се промени, стана капризна и унила. Когато я срещнах, тя беше на деветнадесет години и знам много малко за предишния й живот. Както и да е, това, което знам, е, че някой се е опитал да я съсипе, а французите почти съвсем я довършиха. Ако ти си бил онзи, който го е направил, проклет да съм, ако ти кажа каквото и да било.
Сега тъмнината беше почти пълна и само един блед лунен лъч осветяваше килията. Лицето на Андерсън беше почти невидимо, черно в чернотата отдясно на Рафи. Болката от изминалите тринадесет години беше съвсем близка в тъмното. Рафи посегна наоколо си, търсейки каната, и наля и на двамата по малко вино.
— Тя никога ли не ти е казвала какво се случи?
— Не.
Гласът на Андерсън беше равен, но Рафи долови оттенъка на неволен интерес. Ако другият обичаше Марго, навярно също се интересуваше от миналото й.
В анонимността на тъмнината беше много лесно човек да предложи нещо, което никога не би му хрумнало на дневна светлина.
— Всеки от нас държи ключа към една част от миналото на Марго. Защо да не споделим това, което знаем?
Предусещайки възраженията, Рафи добави:
— Знам, че не е джентълменско, но ти се заклевам, че нямам намерение да й навредя.
Рафи почти чуваше как в душата на Андерсън се води борба. Накрая другият мъж каза тъжно:
— Баща ми винаги казваше, че нямам нищо джентълменско в себе си, и е бил прав. Но те предупреждавам, историята не е хубава.
Знаейки, че е негов ред да започне, Рафи каза:
— Марго Аштън дебютира през сезона 1802. Беше просто от почтено семейство, състоянието й беше пренебрежимо малко, всички смятаха, че не е класическа красавица… но тя можеше да има всеки достоен за женене мъж в Лондон.
Той спря, спомняйки си първия път, когато видя Марго, докато тя влизаше в балната зала. Един поглед, и Рафи се отдели от групата, с която говореше, и се насочи право към нея, разрязвайки тълпата така, както горещ нож реже масло.
Придружителката на Марго позна наследника на Кандовър и го представи, но Рафи не съзнаваше това. За него имаше значение само Марго. Отначало тя беше приятно поласкана от изражението на лицето му. После пепелявите и очи срещнаха неговите и се промениха, когато ехото от неговите собствени чувства пламна в нея. Поне така си бе помислил той навремето. Едва по-късно се усъмни, че нейната реакция е възникнала чак след като е разбрала кой е той. И каза на глас:
— Това беше като че ли истинска вълшебна приказка, любов от пръв поглед и други такива глупости. Полковник Аштън се съгласи да се сгодим официално едва след края на сезона, но нещата помежду ни бяха ясни. Никога не съм бил толкова щастлив, колкото през тази пролет. Тогава… — Той спря, не можеше да продължи.
— Не спирай точно сега, когато стигнахме до същността на въпроса, Кандовър — настоя Андерсън. — Какво стана с рая на младежката ти любов?
Рафи преглътна със стиснато гърло.