— Нещо съвсем просто. Бях излязъл една вечер с група приятели и един, който се беше напил достатъчно, за да започне да дрънка, разказа как… как Марго му се е отдала няколко дни преди това. В градината по време на един бал.
Той отпи глътка вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.
— Като помисля сега, виждам колко лошо и прекалено реагирах тогава. Бях млад, идеалист и любовта съвсем ме беше извадила от релси. Вместо да приема действията й като любопитство или експеримент, или нещо от този род, аз се държах така, сякаш е извършила най-голямото престъпление след Юда, когато се скарах с нея на следващата сутрин. Щях да се радвам да я видя как се защитава, дори ако покажеше сянка от угризение, но тя не направи никакъв опит да го отрече. Просто ми хвърли пръстена в краката и излезе.
След още една глътка вино Рафи въздъхна тежко.
— Реших, че хората, които са ми казали, че тя си търси богат годеник, са прави и че просто съм й попречил. Но след няколко дни научих, че двамата с баща й са напуснали Англия и са заминали на пътешествие на континента. Не мисля, че това щеше да се случи, ако тя не беше толкова нещастна, колкото и аз, така че предполагам, би могъл да кажеш, че и двамата взаимно сме се направили нещастни.
Андерсън се размърда и сламата изшумоля под него.
— Да видя дали съм разбрал правилно. Ти я запита дали е имала нещо с онзи твой приятел, и тя не отрече?
В интерес на точността Рафи каза.
— Аз всъщност не я попитах. Казах й какво съм научил.
Андерсън се изправи неуверено на крака и се заразхожда из килията, бълвайки невероятен поток от ругатни. Накрая каза с отвращение:
— Като се вземе предвид глупостта на британското благородничество, не мога да разбера защо още всичкото не е измряло. Ако си повярвал на думите на един пиян глупак, без да се усъмниш, не си разбрал най-същественото за Маги. Заслужил си това, което си получил, макар че Господ знае, че не е така за Маги.
Рафи почервеня, ядосан, но без да отрече правотата в думите на Андерсън.
— Явно не знаеш много за благородничеството, иначе нямаше да се изказваш така безцеремонно. Никой мъж на честта няма да лъже за такива сериозни неща. Дори да е мъртво пиян. Може би това нямаше да се случи, ако Нортууд знаеше, че съм сгоден за Марго.
Андерсън застина на място.
— Нортууд? Това да не би да е Оливър Нортууд?
— Да. Точно така, забравих, че ти работиш с него.
Нов изблик на ругатни замени предишните.
— Ако не си глупак, значи си прекалено наивен и прекалено почтен, за да живееш в този ужасно несъвършен свят — изфуча Андерсън. — Не мога да повярвам, че ще приемеш за чиста монета думите на човек като Нортууд против Маги, но може би навремето той е предизвиквал повече доверие, отколкото сега. Очевидно още тогава вече не е бил почтен.
— Не говори безсмислици — разгорещи се Рафи. — Защо Нортууд ще клевети невинно момиче?
— Използвай въображението си, Кандовър — каза възбудено Андерсън. — Може би е ревнувал от тебе. Не се е искало много набито око, за да се види, че ти и Маги сте били много близки. Или е било от злоба, защото Маги го е отблъснала, или от перчене на недорасъл мъж. Може би ти никога не си имал нужда да си измисляш подвизи, по мнозина млади мъже се нуждаят от такова нещо. По дяволите, като познавам Нортууд, може да е излъгал просто от умишлена жестокост.
Усещайки, че трябва да се защити по някакъв начин, Рафи запита:
— Защо си толкова суров спрямо Нортууд? Знае се, че винаги си е бил грубиян и се държеше много лошо с жена си, но това все още не го прави лъжец. Предполага се, че благородникът винаги е почтен, докато не се докаже противното.
— Какво прекрасно мерило. Защо не го приложи и за Маги? — каза язвително Андерсън и се отпусна обратно на сламата. — Този грубиян, когото ти си така зает да защитаваш, от години продава информация за страната си на всеки, който иска да я купи. От това, което знам за него, се съмнявам дали има и една почтена кост в тлъстото си туловище.
— Какво…? — заекна Рафи, сякаш някой го удари с кол.
Макар че никога не се беше сближавал с Нортууд, го познаваше вече над двадесет години. Бяха посещавали едни и същи училища, бяха възпитавани по едни и същи правила. Никога не беше имал повод да се усъмни в почтеността на Нортууд.
Но това обясняваше твърде много неща. Пребледнялото лице на Марго, когато я обвини в изневяра, изплува пред него. Как щеше да се чувства самият той, ако човекът, на когото е вярвал най-много, приемеше клеветата, без да задава въпроси?
Щеше да се почувства точно така, както и тя — ядосан и обиден толкова, колкото не може да се изкаже с думи. Какво беше казала тя тогава, нещо от рода на това, колко са щастливи, че са открили истинските си характери, преди да е станало твърде късно?