Запали извънредно предпазливо восъчната свещ. После внимателно се измъкна от килера, като се увери, че няма течение, което преждевременно да доведе пламъка до барута.
Льо Серпан беше казал, че свещта ще изгори за около осем часа. Ако никой не усетеше мириса на горяща свещ в това рядко използвано отделение от посолството, взривът щеше да избухне около четири часа следобед. Дотогава Нортууд вече отдавна няма да бъде там.
Когато се озова на безопасно място на горния етаж, той извади кърпичка и изтри челото си. Беше си заслужил всеки проклет франк, който му платиха, че и повече. В последните дни мерките за сигурност в посолството бяха станали извънредно строга, британски войници пазеха всеки вход и проверяваха документите на външните хора. Като редовен служител, Нортууд минаваше лесно; Льо Серпан никога нямаше да се справи без него. Може би трябваше да поиска повече пари.
След като се върна в стаята за писане, Нортууд седна да преписва на чисто едно от несвършващите писма. Единственият друг човек освен него беше старшият помощник на име Мориър, който го погледна с изтощена усмивка.
— Радвам се, че те виждам, Нортууд. Сигурен ли си, че ще можеш да работиш? Изглеждаш малко блед.
Едва ли изглеждаше и наполовина толкова зле, колкото щеше да бъде Мориър след експлозията. Другият трябваше да присъства на заседанието следобед и щеше да бъде взривен, дребната риба умираше заедно с едрата. Нортууд с труд потисна мисълта; винаги беше харесвал Мориър и беше ужасно, че и той щеше да стане жертва на този сблъсък. Но нищо не можеше да се направи. С храбра усмивка той каза:
— Още не ми е добре, но мисля, че ще мога да се справя с някое и друго писмо. Знам колко са преуморени от работа колегите. Ужасно неподходящо време да се разболееш.
Мориър измърмори:
— Да, наистина — и се върна към своя документ.
Нортууд работи два часа, а тилът му пареше от мисълта за свещта, която гори долу близо до смъртоносната купчина барут. Извини се, когато усети, че не можеше повече да издържа, и лесно се представи за отпаднал. Мориър и другите чиновници, които бяха дошли по-късно, изразиха съчувствието си за неговото неразположение и му благодариха, че е положил такова усилие.
Когато си тръгваше, Оливър помисли, че от това дори на човек без никаква съвест може да му се догади, но погасна безпокойството си. Въпреки проявеното дружелюбие той знаеше, че другите членове на делегацията го презират, макар че бяха по-интелигентни от него. Бяха сгрешили; той щеше да има повече власт и богатство от всички тях.
Спря един файтон на улица „Фобур Сент Оноре“ и се върна у дома си, за да се преоблече в дрехи за езда. Беше дошло време да посети граф Дьо Варен и да му покаже колко умен е Оливър Нортууд.
С малко късмет Льо Серпан щеше да му е осигурил и очакваната премия — великолепната, недосегаема Марго Аштън най-накрая щеше да попадне във властта на Оливър Нортууд.
Във възможно най-ранния удобен час Елен Сорел изпрати човек до жилището на Кандовър, за да разбере дали е научил нещо. След около четиридесет и пет минути пратеникът се върна с потресаващата вест, че никой не е виждал дука от предния следобед.
Макар че денят беше приятно топъл, новината смрази Елен до кости. Може би отсъствието на дука не означаваше нищо, но като се вземеше предвид, че Маги и Робърт Андерсън също бяха изчезнали, тя можеше да предположи най-лошото.
Ако тайнственият Льо Серпан е пленил и тримата, дали и Елен беше в неговия списък?
За малко в ума й се появи мисълта, да избяга в провинцията при двете си дъщери и да бъде в безопасност. Щом заговорът беше толкова близо до кулминацията си, Льо Серпан нямаше да тръгне да я търси там. Но какво да прави сама, без помощ?
Тя сви ръце в юмруци и отхвърли това решение. Ако нещата станеха още по-лоши и Елен изчезнеше, майка й щеше предано да се грижи за внучките си. Но ако Елен можеше да предприеме нещо, по-добре беше да го направи, вместо да постъпи като страхливка.
Имаше ли нещо, което да може да направи? Елен беше твърде незначителна, за да успее да убеди някой висшестоящ чиновник за надвисналата опасност, дори ако знаеше в какво точно се състои заговорът, както и беше в действителност.
Тя отпусна ръце и решително се изправи. Имаше нещо, за което трябваше по-рано да се досети, и щеше да се захване с него още сега.
Звукът от прещракването на ударника освободи Рафи от моментното му вцепенение. Окаменялото примирение на лицето на Андерсън накара плочката на изплъзващия се спомен да падне на мястото си и Рафи беше абсолютно сигурен, че знае кой е русият мъж.