Рафи каза с глас, в който трептеше увереност:
— Варен, ако застреляте Андерсън, това ще бъде сериозна грешка. Помните ли, че казахте, че никога не постъпвате като прахосник?
Пръстът, който се свиваше върху спусъка, спря и графът му отправи отегчен поглед.
— Не се месете, Кандовър. Вас има защо да ви пазя заради потенциалната ви стойност, но шпионинът не е във вашата категория.
— Ако беше само шпионин, това можеше и да е вярно — съгласи се Рафи, впил очи в тези на графа. — Но човекът, когото така безполезно се каните да убиете, е лорд Робърт Андревил, брат на маркиз Уулвъртън, един от най-богатите хора в Британия.
— Какво? — Погледът на Варен се стрелна към потенциалната му жертва. — Това вярно ли е?
— Да — потвърди Андерсън. — Има ли изобщо някакво значение?
Един дълъг миг Варен преценяваше потенциалните изгоди, сравнени с рисковете. После освободи ударника на пистолета и го пъхна обратно под палтото си.
— Да, има. Макар че, ако лъжете, винаги мога да ви премахна по-късно.
— Истина е — каза троснато Рафи. — Ходил съм на училище с по-големия му брат.
Варен кимна с отсъстващ вид, умът му явно вече се занимаваше с други неща, после си тръгна заедно с въоръжените пазачи. Рафи се потресе вътрешно, като си помисли колко много от другите дребни работи на този грубиян щяха да се състоят в небрежни, обмислени убийства. Може би беше сложил двамата мъже в една и съща килия, за да изплаши Рафи, като го направи свидетел на екзекуцията на Андерсън. Това щеше да бъде доста ефикасна демонстрация.
Когато звукът от стъпките се отдалечи от преддверието, русият мъж изпусна една дълбока въздишка и се свлече до каменната стена, затворил очи. След няколко мига ги отвори и каза със завидно спокойствие:
— Мислех, че този път греховете ми са ме притиснали до стената. Дължа ти извънредно много, Кандовър. Откога знаеше кой съм? Впрочем как ме позна? С брат ми не си приличаме много.
— Не бях сигурен… просто се сетих, когато Варен се приготви да те застреля. — Тъй като самият той почувства, че коленете му омекват, Рафи подви крака в сламата. — Изражението ти ми напомни как изглеждаше брат ти Джайлс, след като почина жена му. Дори да бях сбъркал относно самоличността ти, очевидно си струваше да опитам.
— Радвам се, че твоят ум работеше по-бързо от моя — каза разпалено Андерсън, или по-скоро Андревил. — Никога не ми е хрумвало, че връзките ми може да имат някакво значение.
— Имах предимството да знам, че Варен е заинтересован да ме държи тук за откуп, ако плановете му се провалят. Освен това се съгласи да откупя и Марго. — Рафи погледна към лицето на другия мъж. Сега, когато роднинството бе потвърдено, му беше по-лесно да забележи беглите признаци на семейна прилика. — Познавам Джайлс от Итън, той беше там няколко години преди мене. Макар че не идва често в Лондон, когато дойде, винаги се събираме поне за една вечер. Понякога споменаваше за изпадналия си в немилост по-млад брат Робърт.
— Хубава тема за оживен разговор по време на вечеря — отбеляза сухо Андревил.
Рафи се ухили.
— Меко казано. Наистина ли си направил така, че да те изгонят от Итън още първия ден?
Андревил се усмихна тъжно.
— Вярно е. Исках да отида в Уинчестър, но баща ми настояваше, че трябва да вървя по стъпките на безбройните поколения Андревиловци в Итън. Беше напрегната година. Старецът не искаше да се остави да бъде победен от едно осемгодишно дете, затова трябваше да направя така, че да ме изгонят от три частни училища, преди баща ми да се съгласи да ме прати там, където исках.
— Защо искаше да отидеш в Уинчестър?
— Един мой приятел отиваше там, а баща ми беше против. Не му трябваше специална причина — каза той кисело. — Ти предположи, че брат ми би се съгласил да ме откупи. Като се има предвид окаяното ми минало, той може би ще бъде облекчен, като научи че съм изчезнал безследно и вече няма да срамя фамилията.
— Джайлс никога няма да постъпи така. — Рафи се замисли за миг. — Дори да му бъде трудно да изпълни изискванията на откупа, ти не беше ли наследил доста голяма собственост от някакъв друг роднина?
Андревил кимна.
— От прачичо си. Андревиловци пръкват на бял свят по някоя и друга черна овца на всеки петдесетина години. Чичо Роусън беше последният от този вид, затова се разбирахме прекрасно. Но ако бях обикновен, простосмъртен шпионин, нямаше да мога сам да се откупя… това не е доходна професия.