Рафи сви рамене.
— Именията на Кандовър биха могли да донесат още двайсет-трийсет хиляди лири, ако се наложи.
Андревил го изгледа изненадан.
— Ще направиш това за някого, когото почти не познаваш и на това отгоре не харесваш особено много?
Смутен, задето другарят му бе отгатнал грижливо прикриваните му чувства, Рафи обясни късо:
— Марго не би понесла да те убият. Но щеше да бъде хубаво, ако беше ходил в Итън или Оксфорд. При това положение щях да те познавам и щяхме да си спестим доста усложнения.
Андревил изглеждаше скандализиран.
— Да уча в тези адски дупки, когато можех да се наслаждавам на забавленията в Уинчестър и Кеймбридж?
Рафи се засмя.
— Предполагам, че работиш за лорд Стратмор. Как се запозна с него?
— Има някаква далечна родствена връзка между семействата Андревил и Феърчайлд. Винаги сме се разбирали с Люсиен, но понеже учихме в различни училища, рядко се виждахме — отговори Андревил. — Чувал съм за знаменитите „паднали ангели“, фактически даже се запознах с лорд Майкъл Кениън, когато служеше на Полуострова, макар че той не ме познава с истинското ми име. Но това е друга история.
Той се надигна и седна.
— Завърших първата си година в Кеймбридж, когато влезе в сила Амиенският мирен договор, затова реших да си взема една година отпуска и да направя голямото си пътуване. Докато пътувах из Франция, стана ясно, че подновяването на войната е само въпрос на време. Когато намерих сведения, които можеше да представляват интерес за британското правителство, ги изпратих на Люсиен, защото знаех, че той има позиции в Уайтхол. Люсиен веднага дойде в Париж, каза ми, че работи за разузнаването и ме запита дали съм склонен да остана на континента като британски агент. — Андревил вдигна рамене. — Бях млад, и глупав, помислих, че това си е живо приключение, и ето ме.
Рафи каза, сякаш мислеше на глас:
— Защо, по дяволите, Люсиен не ми каза за тебе, преди да дойда в Париж?
— В тази работа на човек му става втора природа да не казва нищо повече от това, което е абсолютно необходимо. Люсиен те е изпратил тук да работиш с Маги и нямаше нужда да знаеш, че и аз съм агент.
На Рафи му трябваше известно време, за да преглътне това.
— Но Люсиен не познава Марго достатъчно добре, за да е сигурен, че е англичанка.
— Това е, защото я познава чрез мене, а аз му казах само, че е англичанка, нямаше нужда той да знае истинското й име и миналото й.
Рафи направи гримаса.
— Все си мисля, че нещата щяха да бъдат значително по-прости, ако нямаше толкова много тайнственост.
— В този случай това е вярно — лицето на Андерсън потъмня, — но е имало хора, които са умирали, защото имената им са били изтръгвани с мъчения от арестувани колеги.
Решавайки, че е време да се върне на темата, която му беше най-близка, Рафи каза:
— Ти щеше да ми разкажеш за живота на Марго през годините, след като сте се запознали.
— Ако наистина си сигурен, че искаш да знаеш. Това е трудно за слушане.
— Предполагам, че наистина е трудно за слушане, а сигурно е било дяволски ужасно за Марго да го преживее — каза Рафи с мрачен израз на лицето. — Но искам да знам всичко.
— Както искаш. — Андревил стана с мъка и се облегна на стената под прозореца. — Сигурно знаеш, че Маги, баща й и слугата му са били нападнати от банда бивши войници, които отивали към Париж?
— Да, това предизвика голям скандал в Англия. Но понеже никой не знаеше никакви подробности, сметнаха Марго за мъртва.
Андревил каза с равен глас:
— Маги, баща й и Уилис се хранели в някакъв провинциален хан, когато пристигнала около половин дузина бивши войници, вече пияни, и тормозели всеки срещнат. Полковник Аштън се опитал да оттегли тихо хората си, но някой познал, че акцентът му е английски, обвинили ги, че са шпиони, и войниците ги нападнали.
Наистина Аштън и слугата му се отбранявали, но нямало как да успеят срещу толкова много хора. Накрая полковникът прикрил дъщеря си с тялото си, надявайки се поне нейният живот да бъде спасен. — Бялата кожа на Андревил се изпъна по костите на лицето му. — Бащата на Маги умрял, прикривайки я с тялото си, Кандовър, а кръвта му изтичала от дузината рани от нож и куршуми.
— Господи Боже — прошепна Рафи.
Марго обожаваше баща си. Да го види да умира така… Мисълта го прониза. Да, Андревил го беше предупредил. Настръхнал при мисълта за това, което сигурно му предстоеше да чуе, той запита:
— А после?
— Какво, по дяволите, мислиш, че се е случило, Кандовър? — отговори Андревил с едва сдържан яд. — Момиче с външността на Маги в ръцете на банда пияни войници?
Рафи стана и се заразхожда из килията. И той като Андревил не можеше повече да седи на едно място при мисълта за подобно зверство. Спомни си с мъка за почти истеричното състояние на Марго на площад „Карусел“ и след това. Господи Боже, нищо чудно, че тя сънуваше кошмари за хищни ръце и озверели лица; нищо чудно, че имаше нужда да се увери, че не всички мъже са диваци.