Когато Рафи кимна утвърдително, Андревил запита:
— Как реагира, когато се опита да я убедиш, че съм предател? Тя не знае почти нищо за миналото ми, а стечението на обстоятелствата даваше солидни доказателства срещу мене.
Рафи каза унило:
— Просто отказа да повярва и ме изгони от къщата си с насочен пистолет. А ако мислиш да ми изтъкнеш, че мога да науча от нея нещичко за лоялността, не се тревожи, вече го научих. — Той прокара разсеяно пръсти през косата си. — Благодаря ти, че ми разказа толкова неща. Трябваше да знам.
Рафи седна обратно в сламата, и пак се опита да потисне мъката, вината и гнева, които заплашваха да го надвият. Сега, когато разбра колко силна е връзката между Андревил и Марго, той осъзна, че никога не е имал шанс да я спечели.
Беше изненадващо — и унизително — да си припомни как надменно бе предполагал, че ще може да използва силата на съблазънта, за да я накара да се подчини на волята му. Единствената причина, поради която тя бе дошла за една нощ при него, беше заради потресаващите спомени, които тълпата на площад „Карусел“ бе пробудила. Сега, когато се сети за това, необикновено страстната прегръдка в каретата след безредиците в театъра навярно се дължеше на същата причина.
Той беше внесъл хаос в живота й и можеше да се сети само за едно малко нещо, което да направи, за да смекчи вината си — да направи така, че Андревил никога да не научи за нощта, която Марго бе прекарала в леглото на Рафи. Дори и най-толерантният мъж не би бил щастлив да научи, че любовницата му е легнала с друг мъж, а Рафи не искаше да става повод за раздор между Марго и мъжа, когото тя бе избрала. Вече твърде много я бе наранявал.
Макар че в онзи момент въздържането едва не го беше убило, той беше много щастлив, че е направил каквото е трябвало, за да я предпази да не зачене. Сега, когато войните свършиха, тя може би щеше да иска да създаде семейство и сигурно щеше да й бъде трудно да обясни едно тъмнокосо бебе на Андревил.
Рафи затвори очи и опря глава на стената. Каква горчива ирония беше това, че като помагаше на Марго да забрави, попадна под очарованието й и си създаде спомен, който винаги щеше да го измъчва. Ако някога тя бе мечтала за отмъщение, беше го постигнала. Той каза уморено:
— Ако всички излезем оттук живи, ще се ожениш ли за нея, лорд Робърт?
След дълга пауза Андревил каза:
— Имам твърдото намерение пак да я помоля. Впрочем предпочитам да не ме наричаш лорд Робърт. Това име принадлежи на друг живот, така, както жената, която за тебе е Марго, за мене винаги ще бъде Маги.
— Как предпочиташ да те наричам?
— Приятелите ми казват Робин.
Значи са приятели? Рафи не беше съвсем сигурен, но между тях несъмнено съществуваше връзка, състояща се от уважение, споделена опасност и любов към една и съща несравнима жена.
— На мене обикновено ми казват Рафи — и той се поусмихна. — Всъщност името ми е Рафаел, но както каза Марго, когато се запознахме, ужасно неподходящо е да ме наричат с името на един архангел.
Съкилийникът му се разсмя, а след това настъпи успокояващо мълчание.
22.
— Граф Дьо Варен ще иска да ме види — уверяваше Оливър Нортууд грохналия иконом на Шантьой.
Слугата, както изглежда, се усъмни, но въпреки това се обърна и закуцука навътре към дълбините на замъка. Понеже не искаше да даде време на графа да размишлява твърде много, Нортууд тихо го последва. Когато икономът влезе в библиотеката, за да съобщи на господаря си за посетителя, англичанинът също влезе вътре.
Графът седеше до бюрото си, засипано с купчини листове, на които имаше изрисувани фигури. Когато Нортууд влезе, той присви очи:
— Познаваме ли се, господине?
— Разбира се, че се познаваме, граф Льо Серпан. Или не бива да ви наричам така пред прислужниците ви? — каза високомерно Нортууд.
Възнамеряваше да накара да го приемат като ценен съдружник, а не като нископоставен чифт работна ръка, каквато беше представлявал в миналото.
Студенината на тъмния поглед на Варен потвърди самоличността му. След миг обаче той бавно се усмихна и освободи иконома.
— Няма нужда да се притеснявате заради прислужниците. Всеки човек в имението, от готвача до малката ми армия, е лично верен и всички се надяваме да доживеем по-добри дни за Франция. — Той махна с ръка към един стол. — Моля, седнете, господине. Виждам, че съм ви подценявал. Как разкрихте самоличността ми?
— Пръстенът ви с печата. Проследих герба.
И като реши, че е време да пусне в действие осигурителната си стратегия, Нортууд прибави:
— Впрочем оставил съм един запечатан плик с всичко, което знам, на човек, който ще го даде на властите, ако аз изчезна.