Когато Рекс започна да й натежава, Маги реши да седне и да се наслади на слънцето. В малката розова градина, обградена от всички страни с високи плетове, тя откри каменна пейка под едно отрупано с цветове дърво. Отпусна се на нея, благодарна за сянката. Обстановката беше изключително спокойна, тишината се нарушаваше само от далечното птиче пеене и приятното ромолене на малкия фонтан в средата на градината.
Рекс спеше, положил глава на скута й, тялото му бе изтегнато на пейката и едната лапа вдигната във въздуха. Котката щеше да й бъде добър учител, когато започнеше да се учи как да води нормален, спокоен живот, защото имаше наистина забележителен талант да се отпуска.
Спокойствието се отразяваше добре на изопнатите й нерви. Макар че последните седмици бяха напрегнати, преживяното си струваше, защото тя и Рафи бяха сключили един вид мир. Оставаше й и споменът за една незабравима нощ, който щеше да лелее през целия си останал живот.
Размислите й бяха прекъснати от хрущенето на чакъла под нечии стъпки. Тя погледна нагоре и видя Рафи, който се приближаваше забързано и грациозно по пътеката. Като я забеляза, той спря, после тръгна по-бавно към нея със сдържано изражение. Макар че косата му бе непривично разрошена от вятъра, беше облечен с обичайната си небрежна елегантност и беше толкова красив, че тя осъзна, че е забравила да диша.
Макар че тази среща предвещаваше още една нощ в сълзи, тя не можа да се въздържи да не откликне на присъствието му.
— Добър ден, ваша светлост — каза тя с премерено нехайна усмивка. — Какво ви води към Шантьой?
— Ти. Може ли да седна? — Когато тя кимна утвърдително, той се настани от другата страна на Рекс. — Доста спокойно е тук. Като се оставят настрана пруските стражи при портата, които казаха, че може би си в градината, мястото изглежда пусто.
— Не повече, отколкото, ако го беше напуснала готвачката или миячката — съгласи се тя. — Добре е, че дойдох за Рекс. Може би щеше да се изхрани с мишките в замъка, но щеше да бъде самотен. Той е общително създание.
Вместо да отговори, Рафи заразглежда лицето й с напрегнато изражение. Тази сутрин в него имаше нещо недоловимо различно. Може би само си въобразяваше, но според нея той изглеждаше не толкова като дука, колкото като младия мъж, в когото се бе влюбила.
Преди мълчанието да стане прекалено неудобно, той каза:
— Едната причина, поради която дойдох тук, е да ти поискам извинение. Нортууд беше онзи, който разказа, че бил легнал с тебе. Като се върна назад, виждам колко съм бил глупав, че му повярвах.
Тя би предпочела да говори за времето в градините, но имаше неща, които може би трябваше да бъдат казани, защото едва ли щяха да се срещнат пак.
— Научих, че е бил Нортууд, когато вчера се срещнах с него и той се похвали какво е направил. Постъпил е хитро, като се е престорил на пиян… по-лесно е да се повярва на нещо прошепнато, отколкото на изкрещяно.
Рафи направи гримаса.
— Господ знае, че съм наказан за безразсъдната си ревност. Дълбоко съжалявам, Марго. Това, че не ти повярвах, това беше най-голямата грешка в живота ми.
Той се поколеба, сякаш търсеше най-подходящите думи, после изтърси:
— Родителите ми имаха за пред обществото брак. След като изпълниха дълга си и ме създадоха, рядко оставаха под един покрив, какво остава в едно легло. Исках различен брак. Когато те срещнах, помислих, че съм намерил онова, което съм търсил. Не мисля, че съм смятал, че е възможно да постигна такова щастие, и може би затова така се поддадох на клеветите на Нортууд.
— Не си спомням някога да си говорил за родителите си — каза тя тихо.
Той сви рамене.
— Няма нищо особено за разказване. Майка ми почина, когато бях на десет години… изчезването й промени толкова малко неща в живота ми, че почти не забелязах, че си е отишла. Баща ми вярваше в максимата на лорд Честърфийлд, че няма нищо по-вулгарно от смеха на висок глас. Беше невероятно придирчив към отговорностите си спрямо своя наследник точно така, както не забравяше да се грижи за наемателите си и да заема мястото си в Камарата на лордовете. — Рафи погледна надолу и започна да гали коприненото коремче на котката. — Да имам полковник Аштън за тъст, беше… освежаваща перспектива.
Непринудените му думи накараха сърцето на Маги да се свие от болка. На осемнадесет години не й беше хрумвало, че високият самоуверен Рафи може би не само я желае, а и се нуждае от нея. Тя се запита защо ли й казва това. Не от съчувствие, сигурна беше.
Решавайки да зададе въпроса, който неведнъж й бе идвал на ума, обикновено късно в самотните нощи, тя каза:
— Ако бях отрекла обвиненията на Нортууд, ти щеше ли да ми повярваш?