— Ако съм сигурен! — Той я сграбчи със смях и се претърколи по гръб, така че тя се озова върху него. — Никога не съм бил по-сигурен в нещо през целия си живот.
— Прав беше, Рафи. Любовта е по-силна от страха и чувството е неизмеримо по-хубаво. — Тя потърка буза в неговата. — Бъди благословен за това, че беше по-смел от мене.
— Рискът си струваше. — Той я погали с обич по голия гръб. — Ти беше убедена, че няма да мога да устоя на чара на други жени, но не забравяй, казано е, че от разкаялия се женкар става най-добрият съпруг.
Тя се поколеба, после реши, че между тях трябва да има абсолютна откровеност.
— Честно казано, не можех да го повярвам. Знам, че казваш точно това, което искаш да кажеш… но все си спомням за вълка и за кожата му.
— Винаги съм оценявал жените според това, доколко ми напомнят за тебе, но никоя от тях дори на косъм не наподобяваше истинската Марго. — Той се засмя широко. — По-лесно ли ще ти бъде да ми повярваш, ако ти кажа, че съм се търкалял из достатъчно много поля, за да знам, че тревата не е по-зелена?
— Сега вече ме убеди. — Тя се засмя и положи глава на рамото му. — Би ли ми казал защо това неприлично твърдение е много по-убедително от приличното?
— По всяка вероятност, защото такава е човешката природа.
Докато лежаха така, Рафи се досети, че трябва да предпази Марго от слънцето, защото светлата й кожа щеше да изгори много по-лесно от неговата по-закалена тъмна кожа. Той полека я преобърна и я положи по гръб на тревата, после се изтегна над нея и се надигна на лакът, за да й направи сянка и слънцето да не я пече.
— Беше красива на светлината на свещта и си още по-красива на слънцето. — Той докосна деликатно един от избледняващите белези на ребрата й. В последните дни от синьо-черни те бяха станали жълто-маслинени. — Ще се радвам, когато това изчезне. — Гласът му стана по-уверен. — Ти си истинско чудо, Марго. Това, което си преживяла, би унищожило всяка друга, не толкова силна жена.
Тя хвана ръката му и я притисна към сърцето си.
— Нищо не отминава даром, любов моя. От деня, когато баща ми загина, само допреди десет минути страхът беше моят постоянен спътник, толкова близък до мене, колкото и собствената ми сянка. Но, странно, аз не се плашех от малките неща, защото най-лошото, което можех да си представя, вече се беше случило. В известен смисъл станах по-силна, по-способна да правя неща, които преди ми се струваха немислими. Затова можех да бъда добра шпионка.
Той я целуна по челото.
— Моята несравнима графиня и бъдеща дукеса.
Тя каза колебливо:
— Имам една молба.
— Каквото поискаш — отвърна той просто.
Тя прехвърли десетина различни начина да изрази това, което искаше да каже, преди да пророни:
— Робин е моето семейство. И винаги ще бъде.
Рафи й се усмихна разбиращо:
— И ти не искаш да постъпвам като ревнив, обзет от мания за власт, видиотен съпруг. Права си, така е честно. Аз харесвам и уважавам Робин страшно много. Ако се потрудя малко, може би ще успея да убедя себе си, че е твой брат. Той винаги ще бъде добре дошъл в дома ни и искрено се надявам често да ни посещава. Това ли искаше да чуеш?
— Да, любов моя. — Нещо коприненомеко се притисна чувствено до нея, тя погледна надолу и видя Рекс, който явно беше решил, че е безопасно да се изтегне до голия й хълбок. — Ами Рекс?
Рафи се засмя.
— И той е добре дошъл. Всяка къща има нужда от коте, а сега, когато съм се разкаял…
Веселият й смях проехтя из градината, докато тя повдигаше лице към Рафи, прокарвайки пръсти през черната му коса, сливайки тялото си с неговото в чистата наслада на близостта.
И когато устните им отново се съединиха, тя усети за миг огромна благодарност, че градината беше така уединена. Имаха да си наваксват толкова много години.
КРАЙ
Макар че Виенският конгрес е много добре известен, за Парижката мирна конференция от 1815 г. се знае сравнително малко. А тя е изключително важно събитие, с което най-накрая е бил сложен край на Наполеоновите войни.
Въпреки че съм си позволила известна свобода, историческият фон на събитията е съвсем истински. През лятото и есента на 1815 г. Париж кипи от конспирации, заговори за убийства и политически подводни течения. Лорд Касълрий наистина е ритнат от кон в средата на септември и след няколко дни в спалнята му в британското посолство е свикана важна среща.
Изкуството и политическите затворници бонапартисти стават предмет на сериозни противоречия, а описанията на събитията в Лувъра и на площад „Карусел“ следват историческата истина. Французите обаче имат последната дума; когато подписаният договор в крайна сметка оставя в Париж откраднатите произведения на изкуството, никой и не помисля да включи към тях многобройните шедьоври, изпратени в провинциалните музеи.