Това беше Робърт Андерсън, вездесъщият нисш чиновник от британската делегация, любовникът на Маги.
Англичанинът беше напрегнат, макар че вече веднъж бе правил това сляпо пътешествие. Нарежданията на Льо Серпан бяха кратки, без обяснения защо се налага да присъства. Екипажът отново тръгна да обикаля Париж и мълчаливите придружители отново отказваха да си отворят устата. Както и да е, този път, когато го заведоха при Льо Серпан, шипящият глас му заповяда да махне превръзката от очите си.
Англичанинът потрепери от страх, че тази заповед означава, че няма да излезе оттук, но един дрезгав смях разсея опасенията му.
— Не се безпокой, англичанино, няма да ме разпознаеш. Очите ще ти трябват за онова, което искам да ми разкажеш довечера.
Когато свали превръзката, той се намери в една тъмна стая, осветена само от слабото пламъче на една единствена свещ и мебелирана само с бюро и два стола. Льо Серпан седеше зад бюрото, на лицето му имаше маска, а едно черно наметало скриваше тялото му така добре, че беше невъзможно да се каже дали е нисък или висок, слаб или дебел.
Пренебрегвайки встъпленията, тъмната фигура каза:
— Нарисувай ми подробен план на конюшнята на британското посолство. Има промени, откакто принцеса Боргезе го продаде на Уелингтън, и трябва да знам какви са. Особено ме интересува къде държат конете на Касълрий. Искам подробно да ми опишеш неговите коне, как изглеждат и какъв нрав имат.
Очите на англичанина се разшириха.
— Заговорничите срещу Касълрий? Ако нещо му се случи, ще настане истински ад. Уелингтън му е най-добрият приятел и ще вдигне цялата британска армия да търси убийците, ако се наложи.
А щателното разследване можеше да разкрие неща, твърде дискредитиращи англичанина. Само това, че никой не се съмняваше в него, му бе позволило да изнесе досега толкова много информация.
Сякаш прочитайки отново мислите му, Льо Серпан се изкикоти:
— Няма нужда да се тревожиш за главата си, която не струва нищо. Каквото и да се случи на Касълрий, ще изглежда като инцидент. Скоро и самият именит дук няма да бъде в състояние да разследва каквото и да било.
Докато англичанинът чертаеше плановете на конюшнята и двора й, в главата му се рояха мисли. Неговият ужасяващ домакин като че ли искаше да отстрани и двамата най-висшестоящи британски дипломати, факт, който водеше до интересни изводи. Досега бе имало недодялани атентати срещу живота на Уелингтън, но в плана на Льо Серпан нямаше да има нищо недодялано. Въпросът бе, как може да се извлече полза от тази информация?
Льо Серпан задаваше много въпроси за реда в конюшнята и за конярите, даваше безапелационни заповеди на посетителя си да намери отговори на всички въпроси, на които не можеше да отговори в момента. След като обсъдиха конюшнята, той започна подробно да разпитва за всекидневния режим и навиците на Касълрий и Уелингтън.
Уморен от разпита, англичанинът каза раздразнено:
— Навярно знаете, че дукът предпочита низшето общество, той дори не живее в посолството. Как да знам кога къде ходи?
— Известно ми е, че Уелингтън живее в хотел „Уврар“ — отвърна Льо Серпан. — Все пак той често ходи в посолството и ако имаш мозък на гризач, ще успееш да научиш каквото ми е необходимо. Ще чакам доклад с отговорите, които тази вечер не успя да ми дадеш, до четиридесет и осем часа.
— А ако реша, че повече не искам да работя за вас?
Времето за предизвикателство бе зле подбрано, но англичанинът беше прекалено уморен и раздразнен, за да прояви разум.
Льо Серпан изсъска с натежал от заплаха глас:
— Тогава с теб е свършено, англичанино. Мога да заповядам да те убият или да съобщя на Касълрий за предателството ти и собствените ти хора ще те унищожат. Публично, така че всички твои близки и приятели, ако имаш такива, да научат за твоето падение. Не мисли, че би могъл да изтъргуваш живота си, като доносничиш срещу мене, защото нищо не знаеш.
Той стовари юмрука си върху бюрото и скочи на крака.
— Ти живееш на мои разноски, бунищен петел такъв. Аз те притежавам, и имаш късмет, че съм човек на честта. Ако ми служиш добре, ще преуспееш, освен ако не паднеш жертва на собствената си глупост. Ако се опиташ да ме предадеш, си мъртъв. Нямаш друг избор.
Англичанинът сведе очи, сякаш искаше да прикрие страха си. Това се оказа внезапен късмет. Ръката, с която противникът му бе тропнал по бюрото, бе украсена с тежък златен пръстен с богато украсен герб на него. Реши, че е разумно да не се заглежда, но от бързия му поглед не убягна това, че около средната част на герба се обвиваше триглава змия.