Докато Рафи си поемаше дъх, той успя да потисне и последните искри на внезапно избухналия си гняв.
— Имаш късмет, че са ме учили никога да не удрям жена — каза той с ледена ярост. — Ако беше мъж, щях да ти дам урок, който никога нямаше да забравиш.
— Сигурно ако бях мъж, тази ситуация нямаше да възникне — отвърна тя разтреперана.
Гневът на Рафи започна да се уталожва.
— Да, предполагам, че нямаше. Предпочитанията ми са доста конвенционални.
Тя му отправи несигурна усмивка.
— Ще ми простиш ли, ако обещая да не те удрям пак, освен ако имам намерение да го направя?
Наложи му се да се усмихне.
— Прощавам ти.
Тя сведе очи и се зае да си слага вечерните ръкавици. Стана му ясно, че е много разстроена от това, че си е позволила да избухне така, и това беше обещаващо. Но все пак и у него се надигна неясна вина, защото я бе накарал да се почувства нещастна.
Хладнокръвната стратегия и аналитичността се изпариха, когато тя вдигна към него прекрасните си сивозелени очи. В тези мъгляви дълбини имаше неизчерпаема смелост и уязвимост и разтърсен от внезапно избухналото чувство, Рафи разбра, че не бе пожелал подлудяващата и изплъзваща се графиня. Това, което той наистина искаше, бе да си върне Марго Аштън.
В този миг би дал титлата си и половината си състояние, за да върне часовника назад към чистосърдечната любов, съществувала между тях, когато бяха млади. Макар че това беше невъзможно, явно девойката, която бе обичал, живееше някъде в тази шпионка. Ако това беше в човешките възможности, би призовал отново някогашната Марго.
Леко учуден, той разбра, че в ума му тя щеше да си остане винаги Марго, независимо дали я вижда такава, каквато е, или каквато би искал да бъде. Запита:
— Защо не ти харесва да те наричат Марго?
Тя му хвърли дълъг поглед с неразгадаемите си променливи очи. И каза така, сякаш изтръгваше думите от себе си:
— Да бъда Марго, е много болезнено.
Тези думи казваха много и нищо, но интуицията му подсказа, че сега не е време да настоява за подробни обяснения. Замълча и след малко поде:
— Време е да тръгваме за бала на княз Орков. Трябва да намерим генерала.
— Да, прав си. — Маги се обърна към огледалото и смени нефритовите си обици с изумрудените. — В деня, когато свърши мисията ни, ще си получиш обратно „красивите дрънкулки“. — И след като обви небрежно елегантно кашмирения шал около голите си рамене, тя се обърна с лице към него, отново станала графиня Янош. — Ще тръгваме ли?
Рафи й предложи ръката си, доволен, че не се е поддал на почти непреодолимото желание отново да я целуне. Но въпреки това, докато й помагаше да се качи в каретата, усети, че протяга ръка, за да докосне златистата й коса. Копринените къдрици се плъзнаха по пръстите му като муселин и той си пожела да можеше да зарови пръсти в тях. Искаше я повече от всякога, но тя беше доста по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквал. Беше си помислил, че тя ще се поддаде на страстния миг, както светските красавици, които познаваше, и бе сгрешил.
Но Рафаел Уитбърн не беше свикнал да губи, и сега също не приемаше това. Трябваше да има начин да я победи и за Бога, той щеше да го открие.
Балната зала на княз Орков беше декорирана с варварско ориенталско великолепие, включително пажове, облечени като пазачи на турски харем, и египетска кючекчийка, която танцуваше в съседната зала. Дори според предубедения вкус на парижкото общество това беше нещо изключително.
Въпреки разочарованието, че не са постигнали много в разкриването на заговора, Маги се забавляваше. Домакинът бе държал ръката й и я бе гледал в очите със славянска задушевност, но за щастие се бе оказал твърде зает, за да тръгне подир нея.
През първата част от вечерта Рафи стоеше наблизо до Маги, играейки ролята на предан любовник, сякаш преди това между тях не се беше разиграла мъчителна сцена. За него обаче това нямаше да бъде мъчително. Имаше много жени, които щяха да задоволят физическите му нужди по-късно тази вечер.
Тя се позабавлява за миг с мисълта, да го остави да постъпи с нея както иска, за да не носи и занапред печата на недостъпността. След една-две нощи сигурно щеше да се отегчи и да си потърси късмета другаде.
Но когато тази мисъл изплува, тя я отблъсна, защото й се стори като оскърбително оправдание. Независимо какви причини си измисляше, за да го пусне в леглото си, емоционалният отзвук щеше да бъде катастрофален. И сега той й създаваше достатъчно безпокойства. Щом погледнеше към Рафи, усещаше как устните му се плъзгат страстно по шията й и коленете й се разтреперваха. Трудно й беше да се съсредоточи върху задачата си за тази вечер.