— Това е просто една пенсия, двеста лири годишно. — Синтия сви рамене с безразличие. — Може би е станал по-добър играч. Ако не си плащаше дълговете, предполагам, никой нямаше да се съгласява да играе с него.
— Възможно ли е съпругът ви да е въвлечен в нещо, в което не е трябвало да се забърква?
— Какво искате да кажете?
Маги си наложи маската на невинността.
— Просто си мисля. Ако Нортууд има някаква тайна, вероятно може лесно да бъде убеден да ви позволи да го напуснете, без да ви създава неприятности. — Тя се усмихна хитро. — Предполагам, че една от причините, да искате да говорите с мене, е да разберете как мисли една лукава европейка, която не е била възпитавана във вашия английски дух на почтената игра.
Мигновеното стресване на Синтия премина в смущение.
— Може би е така, без да съм го осъзнала. — Тя се замисли с отсъстващ вид върху думите на домакинята си. — Може би той наистина крие нещо. Когато влезе във Форин офис, като че ли се промени, а промяната стана още по-очебийна, когато дойдохме в Париж. Оттогава има и повече пари. Искам да кажа, повече, отколкото би следвало, като се има предвид заплатата му.
— Предполагате ли, че може да взема подкупи?
— Не е особено влиятелен, за да се продава — каза Синтия с нотка на съмнение.
— Може да се прави на по-важен, отколкото е — отбеляза Маги.
Вземането на подкупи не беше рядко явление, подкупи приемаха и мнозина, на които и през ум не им минаваше да шпионират във вреда на родината си. Нортууд може би беше такъв. Въпреки това си струваше тази възможност да бъде разследвана докрай.
Синтия изрече бавно:
— Преди няколко седмици, докато пишех писма, ми се свърши хартията и потърсих на бюрото на Оливър. Тогава той дойде и се ядоса, като видя какво правя. Фактически ме удари. Тогава не се замислих много над това, защото той често пъти е непредсказуем, но оттогава започна да си заключва книжата. Мислите ли, че това означава нещо?
— Може би да, а може би не. Някои мъже по природа са избухливи. Но ако той има някоя недостойна тайна, която да успеете да откриете, това може да ви даде средство да се защитите. — Маги улови погледа на Синтия и каза строго: — Това, за което говорим, не е хубаво нещо. Склонна ли сте да постъпите непочтено?
Синтия си пое дълбоко дъх, но погледът й остана непоколебим.
— Да. Ние, жените, разполагаме с малко оръжия и ще бъда глупачка, ако пренебрегна някое от тях. Може би ще мога да предотвратя някоя по-голяма трагедия, например дуел. Не мисля, че Оливър ще се осмели да предизвика Майкъл, но може и да греша. — Тя потрепери, сякаш из стаята бе преминал леден вятър. — Не бих понесла Майкъл да рискува живота си заради мене.
Маги отбеляза със задоволство:
— Щом сте сигурна. Мислите ли, че ще можете да отключите бюрото на съпруга си и да проучите личните му книжа?
Синтия прехапа устни, но кимна утвърдително.
— Трябва да бъдете крайно предпазлива, не само да действате, когато го няма, но и да не оставяте следи от претърсването. Съпругът ви има избухлив характер и ако ви заподозре, може сериозно да ви нарани. Трябва да пазите не само своя живот.
Маги вложи в гласа си толкова искреност, на колкото беше способна. Макар да не се гордееше особено със себе си, защото караше жената да шпионира мъжа си, възможността никак не беше за пренебрегване. Нещо повече, ако Оливър Нортууд действително беше шпионин, този факт можеше да улесни Синтия да му се изплъзне.
— Обещавам, ще бъда внимателна. — Тя сви устни. — По-добре от всички знам на какво е способен Оливър.
— Ако откриете нещо подозрително, съобщете го първо на мене — каза Маги. — Имам достатъчно опит и ще мога най-добре да разбера това, което сте открили.
Синтия отново кимна и стана.
— Не бих могла да ви се отблагодаря, както подобава, графиньо. Разговорът с вас много ми помогна.
Маги също стана.
— Може би трябва да ме наричате Магда, щом ще бъдем съзаклятнички. Или може би Маги.
— Благодаря, Маги. И моля те, наричай ме Синтия.
Тя се наведе и прегърна сърдечно по-възрастната жена.
След като отново предупреди Синтия да бъде много внимателна, Маги изпрати гостенката си. После седна отново, за да размисли над всичко, което беше чула.
Освен че не харесваше Оливър Нортууд, инстинктът й подсказваше, че той е способен на предателство. Не изключваше и възможността да е невинен или пък да се е провинил само в незначителна корупция. Както и да е, като се вземеше предвид нестабилната обстановка в Париж, информацията беше неизказано важна. Един слаб човек лесно можеше да се поддаде на изкушението.
Следващият въпрос беше дали да каже на Рафи. Тя смръщи вежди. Макар че Рафи и Нортууд не бяха близки приятели, те се познаваха отдавна и на млади години се бяха движили в едни и същи среди. Рафи трудно щеше да повярва, че някой от онази група енергични, почтени англичани е предател. Много по-лесно беше да подозираш чужденец, отколкото познат човек.