При тази мисъл тя тихо се засмя. Ако се съдеше по досегашния й живот, нямаше да й липсват мъже, които да си предлагат услугите. Просто нямаше да има мъж, чиито предложения тя да иска да приеме. И това в края на краищата най-много я безпокоеше.
Рафи Уитбърн все още беше най-очарователният мъж, когото някога бе срещала, интелигентен, малко прекалено нахален, ту нежен, ту загадъчен. И ужасно, дяволски привлекателен. Омайваше жените още откакто бе направил първите си самостоятелни стъпки, затова нямаше нищо чудно, че и тя спадаше към армията негови почитателки.
От висотата на своите тридесет и една години тя виждаше колко хубаво е това, че не се бяха оженили. Тогава и двамата бяха деца. Тя беше толкова влюбена в Рафи, че никога не й бе хрумвало, че той ще си има любовници, както всички мъже в неговото положение. Първия път, когато това се случеше, щеше да я разтърси, също както бе станало и със Синтия Нортууд.
Вместо самата тя да се впусне в приключения, Маги знаеше, че щеше да се превърне във войнствена мъжкарана, също толкова решена да не пуска Рафи да си отиде, колкото и склонна да приеме изневерите му. Рафи щеше да реагира недоверчиво, щеше да изпадне в затруднение, да съжали, че не си е взел по-обиграна жена, която да разбира как стават нещата.
Колкото по-силно би се борила Маги, толкова повече той щеше да се отдалечава. Любовта щеше да умре, и двамата щяха взаимно да си съсипят живота. Това й беше трагично ясно.
Но щом си беше доказала колко хубаво е това, че Рафи беше развалил годежа им, защо този извод не я караше да се чувства щастлива?
Маги отчаяно закри с ръка очите си, за да не вижда пред себе си Рафи и да не си спомня как неговото докосване помиташе здравия й разум и самообладанието й.
Слаба беше утехата да знае, че тя е единствената жена в живота му, на която е предложил женитба, а тя е отказала. Но това наистина ли беше по-добре от нищо?
Посещението на Маги и Рафи в Лувъра заедно със семейство Русе се оказа поучително в известен смисъл. Наполеон беше грабил произведения на изкуството отвсякъде, където се беше подвизавал, а после ги беше настанил в стария дворец. Бяха го наименували музей „Наполеон“ и тук в прекрасните галерии се устройваха държавните приеми.
Изкуството беше станало постоянен извор на разногласия по време на мирните преговори. Победените нации постоянно си искаха картините и скулптурите, докато френските роялисти и бонапартисти се обединяваха в желанието си да задържат плодовете на победата. Въпросът все още не беше решен, макар че съюзниците в края на краищата трябваше да вземат връх; единственият суверен, който беше благосклонен към идеята французите, да задържат плячката си, беше руският цар, но той самият не беше изгубил нито едно произведение на изкуството.
Когато двете двойки спряха пред един великолепен Тициан, Русе направи забележка, косвено отнасяща се до въпросния диспут:
— Трябва да им се възхищаваме, докато можем. Такава колекция не е била виждана никога досега и може би светът вече няма да види подобно нещо.
Те разглеждаха с преклонение великолепното платно, когато зад тях се разнесе един неочакван глас:
— Имате право, генерал Русе. Този музей е един от най-добрите плодове на империята.
Дълбокият шепнещ глас накара косата на Маги да настръхне. Тя се обърна и видя граф Дьо Варен. Мишел Русе каза хладно:
— Учуден съм да чуя един роялист да одобрява дело на Бонапарт.
Графът се усмихна.
— Аз съм роялист, но не и глупак, генерал Русе. Императорът беше колос на нашето време и само глупак би го отрекъл.
Думите му забележимо смекчиха израза на лицето на генерала.
Варен продължи:
— Също като вас, и аз съм тук, за да се сбогувам с някои от любимите си картини.
Едва беше изрекъл тези думи, когато недалеч в галерията се чу силен шум. Гласове завикаха на френски и звук от маршируващи стъпки оповести влизането на един взвод войници. Маги позна униформите, бяха пруски. Посетителите на музея гледаха невярващо, докато войниците откачаха картините от стените.
Генерал Русе се втурна към войниците и викна яростно:
— Кой ви е дал позволение?
Пруският командир се обърна и Маги позна полковник Фон Ференбах. Полковникът каза с израз на хладно задоволство, изписан на лицето му:
— Позволение ни е дала собствеността. Тъй като преговарящите не са по-близо до окончателния договор сега, отколкото бяха през юли, Прусия си взема това, което е нейно.
Заета да следи всяка дума и всеки нюанс в сблъсъка, Маги тръгна след Русе из галерията. Рафи я спря, като я обгърна здраво през кръста.