Като видя в какъв вид е човекът, който го бе повикал, лекарят добави:
— Искате ли да прегледам и вас? И на вас като че ли не ви се е разминало.
Рафи махна нетърпеливо с ръка.
— Нищо ми няма. Или поне не усещам — уточни той. Сега, когато тревогата му бе отминала, усети болките и охлузванията по цялото си тяло. Беше точно както едно време, когато конят му го хвърли от седлото на едно състезание и през половината поле галопираше над него.
След като прати слугата да си легне, Рафи стъкна огън в малката камина, свали палтото и обувките си и седна с чаша бренди в ръка до леглото. Не искаше Маги да се събуди на чуждо място, без да види познати лица, затова реши да седи тук до нея, докато отново се върне в съзнание. И докато протягаше дългите си крака, си помисли без капчица хумор, че дори тя да го мрази, все пак не й е непознат.
Отпиваше от брендито, желаейки си да пропъди от ума си мисълта, как куршумът му се забива в черепа на Льомерсие. И понеже не можеше, се насили да погледне право в лицето факта, че беше убил човек. Ако бе улучил французина така, че да не го убие, щеше ли да постигне същия ефект? Тогава бе действал абсолютно инстинктивно, а очевидно инстинктите му бяха като на дивак. Най-малкото, когато ставаше дума за Марго. Ако беше имал оръдие, щеше да гръмне с него в тълпата, за да я спаси.
Той уморено потърка слепоочията си. Изстрелът беше необходим и в същите обстоятелства не би се поколебал отново да постъпи по същия начин. Но отнемането на човешки живот не беше действие, което да може да се пренебрегне, сякаш няма никакво значение. Може би някой ден щеше да попита приятеля си Майкъл Кениън, който е бил войник, дали човек изобщо може да свикне да убива.
Или може би нямаше да го запита. Имаше доста много въпроси, на които би предпочел да не знае отговорите.
Задряма, но се събуди от слабо неспокойно движение. Изправи се на стола и видя, че Маги се върти насам-натам, а на лицето й е изписан страх и гърдите й се повдигат във въздишки. Докато я наблюдаваше, тя подскочи и изпищя, същият смразяващ кръвта панически писък, който беше надала на площада.
Той веднага се събуди напълно, скочи от стола и седна на ръба на леглото.
— Маги, всичко е наред! — каза той хрипливо. — Тук си в безопасност.
Тя отвори очи, но те бяха замаяни, не го позна. И докато събираше дъх, за да изпищи отново, той я разтърси за рамото.
— Събуди се, Маги. Няма нищо страшно.
Тя полека фокусира погледа си върху него.
— Рафи? — изрече тя несигурно. Изправи се бавно и седна в леглото.
— Да, скъпа. Не се тревожи, само те удариха по главата, иначе ти няма нищо.
Той говореше нежно, но думите му явно бяха съживили спомена за сбиването. Тя извика, сгърчи се и се разтърси от хълцания и ридания.
Рафи я притегли в прегръдките си и тя се вкопчи в него като удавник. В едно отдалечено ъгълче на мозъка му се мярна мисълта, колко силно е разстроена. Невъзмутимата графиня изглеждаше като крехка жена.
Но това не беше графинята, това беше Марго, и тя бе ужасно ранима. Той прегръщаше здраво треперещото й тяло, шепнейки успокоителни думи и уверения. Когато хлипането й поутихна, той каза:
— Льомерсие насъска тълпата срещу тебе. Видя ли го?
Тя кимна, прикрила лице.
— Ако това ще те успокои, правосъдието не закъсня да го посети.
Тя трепна и вдигна поглед към него.
— Да не би ти…
— С твоя пистолет — каза той. — Чисто, поетично правосъдие.
Описа с няколко думи какво се бе случило и как бе успял да се спаси заедно с нея.
На лицето й се изписа удовлетворение, което обаче бързо изчезна.
— Продължавам да ги виждам — каза тя с треперещ глас. — Лицата и ръцете, и всички посягат към мене… Колкото и да се опитвам, не мога да избягам. И тогава, тогава…
Тя отново зарови лице на гърдите му. Поглаждайки я по косата, Рафи каза ободрително:
— Маги, всичко свърши, и ти си в безопасност. Няма да позволя да ти се случи нещо.
Тя вдигна глава и го погледна, а зениците й бяха така разширени, че очите й изглеждаха черни. И каза с потреперващ глас:
— Рафи, аз… искам да се любиш с мене.
15.
В този ден, така изпълнен с драматични събития, най-зашеметяващото бяха думите на Маги. Рафи каза невярващо:
— Знаеш ли какво говориш?
Макар че дългите й светли мигли бяха натежали от сълзи, тя го погледна с необикновено ясни очи.
— Знам за какво те моля и знам, че не е честно към тебе, но искам… имам нужда… да забравя.
Гласът й се пречупи и тя потръпна, затваряйки за момент очи, преди да ги отвори и да поднови молбата си.