— Рафи, ако някога си се интересувал от мене…
Той още се въздържаше. Въпреки най-ярките си фантазии усещаше, че не иска да я вземе така, когато е наранена и изплашена. Искаше тя да го пожелае, както той я желаеше, не да вижда в него само начин да потисне непоносимия спомен.
Тя посегна и поглади леко бузата му с върха на пръстите си, а изражението й беше отчаяно:
— Моля те…
Рафи не можеше да понесе да гледа как тя пречупва гордостта си. Той се обърна към ръката й, целуна я по дланта и прошепна:
— О, Господи, Марго, толкова дълго чаках. Толкова, толкова дълго…
Желанието, което го изгаряше от толкова много дни, се нажежи до бяло и за миг погледът му се замъгли. Повече от всичко на света той искаше да се зарови в нея, да се изгуби в страстта. Но сега не беше време за диво безразсъдно съвкупление; ако трябваше да й помогне, необходимо беше да е по-силен и по-спокоен от нея.
Той хвана раменете й и я привлече към себе си, за да я целуне. Веднага щом я докосна, тя започна да трепери.
Той остана съвършено спокоен.
— Това от желание ли е, или от страх?
Избягвайки погледа му, тя отвърна:
— По малко и от двете.
Колко странно, помисли си той, предната вечер се бе питал дали е способен да я изнасили; самата мисъл, че Марго може да се страхува от него, го прободе в стомаха като нажежен ръжен.
Докато се мъчеше да реши какво да прави, тя вдигна ръка и нервно я прокара през косата си. Ръкавът на нощницата се плъзна леко надолу и откри една ужасна синина на ръката й.
Когато видя мораво-синкавото петно, той пусна раменете й. Осъзнавайки, че някакви непознати са я наранили, почувства желание да убива.
— Това не е добра идея — каза той твърдо. — Не искам да правиш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.
— Няма да съжалявам за това. — Тя взе ръката му и я притисна към сърцето си. — Трябва да си припомня, че… че не всички мъже са зли грубияни.
Неспособен да прикрие металната нотка в гласа си, той отговори:
— Като се вземе предвид, че съм егоистичен, надменен и самомнителен женкар, сигурна ли си, че представлявам добър избор, за да си върнеш вярата в мъжете?
Лицето й пламна.
— Съжалявам за това, което казах. Не… не исках да те нараня.
— Напротив, искаше, и то с известно основание. Наистина съм егоистичен, със сигурност надменен и твърде е възможно да съм самомнителен — той се направи, че размишлява. — Не съм сигурен дали ще приема, че съм женкар… иска ми се да мисля, че упражнявам пороците си в цивилизована форма.
— Тогава ще оттегля специално това обвинение. — Тя му отправи потрепваща усмивка. — Примирие?
Искаше му се да я развесели, но когато надникна в пепелявите й очи, видя там опустошение. Смрази го мисълта, че единствено силата на волята я удържа да не се разпадне, но дори и най-силната воля си има граници. Ако някой не я върнеше назад по стръмнината на страха, можеше да пропадне в бездната.
— Примирие, скъпа.
Той отново я притегли в прегръдките си и склони глава към нея. Когато устните им се докоснаха, двамата почувстваха нещо като лек удар, като искрата, която понякога прескача в студено време. Част от нея бе привличането, което винаги бе трептяло помежду им, но сега се долавяха и скрити страсти.
Докато отговаряше на целувката му, тя постепенно се отпускаше, но това трая съвсем кратко. Тя затвори очи и внезапно отново се смръзна. После впи пръсти в ризата му и я задърпа, за да я измъкне от панталоните.
Той хвана ръцете й и ги спря.
— Има още много време, докато съмне, а аз искам да използвам добре всеки миг — каза той успокоително. — Отпусни се, почини си, наслаждавай се. Обещавам ти, че когато всичко свърши, онова, което стана на площад „Карусел“, ще ти изглежда само като далечен кошмар.
Тя прехапа устни.
— Съжалявам, Рафи. Когато затворя очи, виждам отново ръцете и лицата. То е… то е като че си обкръжен от вълци. — Тя си пое дъх на пресекулки. — Не мога да контролирам страха и единственото, което знам, че е по-силно от страха, е страстта.
— Вярно е, че страстта може да ни накара да забравим всичко друго поне за момент — съгласи се той.
Но знаеше също така и че за нея ще е трудно да се отдаде на желанието, когато е толкова близо до точката на емоционалния срив.
Тогава му стана ясно как да действа. Тя неведнъж го бе наричала ваша светлост с острия си като бръснач сарказъм. По същия начин за него възхитителната графиня бе изчезнала и на нейно място се бе появила Марго Аштън. Той каза тихо:
— Нужно ни е нещо повече от примирие, Марго. Нека се опитаме да се върнем към предишните си години, към времето, преди животът ни да стане толкова мъчителен и усложнен. Забрави снощното сбиване и всички други епизоди, които са ти оставили белези и цинизъм. Представи си, че си на осемнадесет години и аз съм на двадесет и една, и светът е едно безкрайно обещаващо място.