Той си пое дълбоко дъх и крайниците му затрепериха. Тя удвои усилията си, черпейки отбилата си, за да го накара да се раздвижи. Този път бурята щеше да го отнесе точно така, както бе отнесла и нея.
Той изстена гърлено и заби юмрук в дюшека. Но преди тя да успее да го докара до кулминация, той изведнъж отхвърли пасивността и я преобърна по гръб, разменяйки местата. Доставяше й удоволствие с вещина, горещата му уста я подпалваше, докарваше я до ръба на екстаза, докато тя започна да вие от неистово желание.
Накрая те се сляха като звънтящи цимбали. Това не беше припомнената невинност на младостта, а пламенната чувственост на опита — умела, знаеща и безсрамна.
Но въпреки замъгляващото разума удоволствие тя знаеше, че само тялото му е изцяло увлечено. Умът и душата му се въздържаха, оставяйки сянка от празнота в самото сърце на близостта.
Дори когато потръпна в конвулсивно облекчение, тя бе тъжна. Той беше най-превъзходният любовник, какъвто човек можеше да си представи — с изключение на това, че бе направил това, което бе направил, без любов.
Марго заспа в ръцете му, все още потънала в изтощението, а обърканата й коса се бе разстлала по голите му гърди. Рафи беше толкова уморен, че не му стигаха сили да вдигне ръка и да отметне тъмнозлатистите къдри от очите й, да прокара пръст по нежните черти на лицето й. Но не можеше да заспи.
Човек би казал, че е щастливец, защото съдбата му бе дала възможността да се освободи от натрапчивите си мечти, като му позволи тази страстна интерлюдия с жената, която го държеше в плен.
Но не беше точно така. Макар да бе постигнал целта си и за кратко да бе изличил мисълта за нея от измъчващите го спомени, за него тази победа беше куха.
Години наред беше мечтал как Марго ще дойде при него с топли думи на копнеж и възпламеняваща подкана. Тази нощ част от мечтите му се бе осъществила, но бе открил, че подканата е куха, когато ги няма топлите думи.
Ако между тях бе имало само мълчание, той би могъл да поддържа илюзията, че наистина са любовници. Вместо това Марго бе така оплетена в премеждията на своя живот, че любовните думи й се бяха изплъзнали. Признанието й го бе наранило по-дълбоко, отколкото бе допускал, защото знаеше, че е предназначено за друг мъж. Андерсън владееше сърцето й. Единствено случайността я бе докарала тази нощ в неговото легло, когато тя отчаяно се нуждаеше от забрава.
Въпреки болката той искаше тази нощ да не свършва. Беше искал да си върне Марго Аштън и с горчиво-сладката измамливост, присъща на отговорите, които боговете дават на човешките молби, той бе получил онова, което бе искал.
Но Рафи не бе разбрал, че ако си върнеше Марго, щеше повторно да се влюби сляпо и безразсъдно в нея, както тогава, на двадесет и една години.
Страстта към графиня Янош бе само друго име на тази любов, но той достатъчно цинично бе избягнал да нарече чувствата си с истинското им име. В тъмнината, докато бледата зора посребряваше рамките на прозорците, той осъзна като в проблясък на светкавица, че никога не е преставал да обича Марго. Независимо от предателството и лъжите й, независимо през колко легла беше минала, той я обичаше — повече от мъдростта, повече от гордостта, повече от самия живот.
А на сутринта тя щеше да го напусне. Утре всички бариери щяха отново непоклатимо да заемат местата си може би с още един слой от срам у нея, заради това, което така безсрамно бе направила.
Иронията бе съкрушителна. Рафаел Уитбърн, пети дук Кандовър, бе любимец на боговете — надарен със здраве, духовитост, чар и богатство повече, отколкото човек може да си представи. Хората, които го познаваха, му се възхищаваха и го уважаваха.
Но той бе почернил съдбата си с тъмната отчайваща ярост заради това, че единствената жена, която за него означаваше повече от всичко друго, не можеше да го обича. Тя се бе интересувала от него, когато беше млада, така е, но не дотолкова, че да му бъде вярна през кратките месеци на годежа им. Никога не бе станал първият за нея, нито тогава, нито сега, когато един предател и шпионин означаваше повече за нея.
Загледан в избледняващата тъмнина, Рафи се запита каква ли дълбока, осакатяваща празнота го бе направила неспособен да обича друга жена освен онази, която не можеше да му отвърне с любов.
Утре щеше да има достатъчно време да мисли над това. Засега ще вкусва тази шепа мигове с единствената жена, която някога е обичал.