— Знаете защо, полковник.
Тя го погледна с цялата топлота и откритост, на които беше способна.
Макар че очите му изглеждаха сини като студения северен лед, в дълбините им тя зърна жестока, пронизваща болка. Той изруга неясно на немски, откъсна поглед от нея и се изправи, посягайки към шкафа. От мястото си тя виждаше някои от заглавията. Предимно философия и история, доста латински и гръцки текстове. Полковникът беше човек с разностранни интереси.
Без да гледа към нея, той каза:
— Вие говорите с гатанки, госпожо Сорел.
— Говоря твърде ясно, макар че може би това не е езикът, който искате да разбирате. — Тя стана, прекоси стаята и се спря на няколко крачки от него. — Дори да не го приемате, между нас има нещо още от първия път, когато се срещнахме.
Той се извъртя и застана с лице към нея, а гневът разтапяше спокойствието му.
— Много добре, приемам го. Вие ме възбуждате, както разгонената кобила възбужда жребеца. И вие го чувствате, иначе нямаше така да се появите тук. Толкова много французи ли са измрели, че трябва да търсите партньор така далече? Трябва ли да ви взема тук на килима и да направя с вас онова, което искам съюзниците да направят с Франция?
Лицето на Елен побеля. Беше очаквала той да се бори с нея и призна, че жестокостта му показва колко дълбоко го е засегнала. Дори да беше така, думите му бяха твърде резки, за да ги пренебрегне.
— Ако се интересувах само от случайни връзки, щях лесно да си ги намеря, без да ходя при мъж, който ме оскърбява.
— Тогава защо сте тук, госпожо?
Думите му бяха сурови, но още по-суров беше студеният му поглед.
Елен каза със стоманена нотка в нежния си глас:
— Искам да ме погледнете поне веднъж, без да си спомняте, че аз съм французойка, а вие прусак.
Полковникът сведе очи към нея и я изгледа продължително, а под бледата му северна кожа биеше ясно забележима вена. После се извърна с гръб към нея.
— Това, госпожо, е почти невъзможно.
Когато се отдалечи на безопасно разстояние, той се обърна и върху нея се посипаха още по-горчиви думи.
— Гледам ви и виждам изгорения си дом, убитата си жена, син и сестра. Убити от французите, госпожо, от вашия народ, може би от вашия брат или съпруг. Никога няма да мога да забравя, че сме врагове.
— Аз не съм ваш враг — каза тя меко. Той се взря в нея с напрегнато лице.
— Напротив. Единственият по-лош враг, който имам, съм самият аз, защото ме привлича жена от народ, който мразя и ненавиждам. Вие ми докарахте много безсънни нощи, госпожо. Ще ви хареса ли да научите колко много ме накарахте да мразя себе си?
Елен не се и опита да скъси разстоянието помежду им. Застанала пред книжния шкаф, тя беше една дребна, приятно закръглена, фигурка. Мека, но неотстъпчива.
— Никога не бих могла да се зарадвам на чуждата болка. Захванах се с шпионството, за да помогна с каквото мога за установяването на мира. Аз имах братя, полковник. Единият загина при изтеглянето от Москва, другият бе измъчван до смърт от испански партизани. Казаха ми, че умирал два дни. Това беше по-младият ми брат, Пиер, който искаше да стане художник. Имах и съпруг, убит при Ваграм, два месеца преди да се роди по-малката ми дъщеря. Вие сте се били при Ваграм, полковник. Възможно е вашите войски да са го убили.
— Великолепно, госпожо Сорел, и двамата сме страдали. — В гласа му се долавяше горчивина. — Имате моето позволение да мразите прусаците толкова, колкото и аз мразя французите. Това ще ви задоволи ли?
— Не! — извика тя, когато болката окончателно надделя над трудно постигнатото спокойствие, на което я беше научил животът й, пълен със загуби. — Искам да видя края на омразата. Ако Прусия беше агресорът, а не Франция, съпругът ми нямаше ли въпреки всичко да бъде убит? Искам дъщерите ми да живеят в свят, където техните съпрузи ще остареят заедно с тях, където момчета като брат ми ще могат да рисуват цветя и красиви момичета и да пишат глупави любовни стихове, вместо да умират с писъци.
Тя го погледна умолително, питайки се как да разгони леда около сърцето му.
— Като християнка съм била учена да мразя греха, но да обичам грешника. Мразя войната и неизказаното зло, което тя носи, а ако не можем да се научим как да обичаме, сме осъдени да се бием и да умираме отново, и отново.
— И мислите, че ако ние можем да се обичаме, това ще сложи край на войната?
Макар че в гласа му имаше обида, в него се долавяше и една нишка на желанието да повярва.
— Не знам дали можем да се обичаме, може би между нас има единствено физическо привличане — каза Елен, а сълзите потекоха по лицето й.