Докато се връщаше към дома си, Маги размишляваше усилено върху „хранителното отравяне“ на Оливър Нортууд, което съвпадаше с побоя, нанесен от него на жена му. Явно изплашен от това, което Синтия би могла да каже за него, дали беше решил да избяга, когато е открил, че тя се е изплъзнала от затвора си? Или самият той я търси, решен насила да я върне? Слава на Бога, че Синтия бе дошла при Маги; докато стоеше там скрита, девойката щеше да бъде в безопасност.
Каретата остави Маги пред вратата на дома й, после зави зад ъгъла и се отправи към конюшнята. След половин час Рафи трябваше да дойде да я вземе за посещението им при генерал Русе и тръгвайки нагоре по мраморните стълби, тя мислеше за предстоящия разговор.
Когато една карета спря точно зад нея, тя се обърна, мислейки, че Рафи е подранил, но не позна луксозното тъмносиньо ландо. Позна обаче мъжа, който слезе от него.
— Добро утро, граф Дьо Варен — каза тя с най-приветливата си усмивка. — Ако сте дошли при мене, страхувам се, че трябва да ви разочаровам, защото след малко излизам.
Огромната фигура на Варен бе облечена с обичайните за него елегантни дрехи, но студенината в очите му накара Маги неволно да отстъпи назад. Той каза:
— Когато ви видях тук, внезапно реших да ви взема и да ви покажа имението си в Шантьой. Градините тъкмо сега са най-пищно разцъфтели.
— Съжалявам, ваша светлост, но…
Графът я прекъсна с весел тон:
— Наистина, скъпа, не приемам извинения. Дотам няма и един час път и ви гарантирам, че посещението ще е интересно.
Той небрежно я хвана през кръста, все едно искаше да й помогне да се качи в ландото.
Маги замръзна. Варен държеше нож, насочен към нея така решително, че острието му проникваше през зелената й муселинена рокля и се забиваше в плътта й.
Той каза меко:
— Наистина настоявам.
Ако се опиташе да повика прислужниците си, ножът щеше да влезе между ребрата й, преди да издаде и един звук. Маги се качи с каменно лице в ландото, а един съсухрен човечец, облечен като чиновник, седна при нея с гръб към конете. Все още с ножа, насочен към ребрата й, графът седна до нея, вратата се затвори и екипажът потегли. Цялата сцена трая не повече от една минута.
Дори жената, която наблюдаваше от прозореца отгоре, не забеляза нищо нередно.
Когато каретата тръгна, графът махна ножа.
— Вие сте предпазлива жена, графиньо Янош… нямаше да ви се отрази добре, ако бяхте предизвикали сцена. — Той й отправи заплашителна усмивка. — Или да ви наричам мис Аштън?
— Наричайте ме както искате — каза Маги, разярена, че се беше оставила да я хванат толкова лесно. — Виждам, че инстинктът ми не ме е излъгал. Още от самото начало забелязах, че сте непоносим, но не можех да си представя защо един ултрароялист би заговорничил срещу някой британски държавник.
— Липсата на въображение е сериозен пропуск, както може би сама вече разбирате. — Варен кимна на чиновника, който извади малко шишенце и капна няколко капки от някаква лепкава светла течност върху един шал. — Моля да извините грубостта ми, мис Аштън, но аз много уважавам способностите ви и не искам преждевременно да ви навредят. Добре се отървахте на площад „Карусел“, макар че усилията ви нямаше да ви бъдат от полза, ако на сцената не се беше появил вашият надарен с мускули любовник.
Чиновникът се наведе напред и притисна парцала към носа и устата на Маги, като в същото време затисна главата й така, че тя да не може да мръдне. Докато тя се бореше да се освободи, Варен я държеше с неподозирана сила.
Угасващото й съзнание дочу графа да казва:
— Кандовър ме лиши от услугите на Льомерсие, което не мога така лесно да простя. Но аз съм гъвкав човек. Тъй като оцеляхте от онова малко сбиване, намерих как да се възползвам от вас. Ще ви дам на един мой съдружник. Той обожава тази прекрасна плът и не се интересува дали тя го иска, или не.
Последните му думи събудиха ужас у Маги, но волята й вече не можеше да управлява мускулите. Изплашена до смърт, тя пропадна в мрака.
Рафи пристигна наежен на булевард „Капюсин“, без да знае дали е по-ядосан от мисълта за предстоящия сблъсък с Русе, или от това, че ще трябва да прекара известно време с Марго. Не можеше да мисли за нея като за Маги; това име принадлежеше на изплъзващата се, подлудяваща го графиня. По време на тяхната интимна близост за него тя отново бе станала изцяло Марго Аштън и той не искаше да се откаже от тази мисъл.
Споменът за нощта, която бяха прекарали заедно, вече му се струваше невъобразимо далечен, сякаш това се бе случило преди много години, а не само преди ден. Запита се дали има някакъв шанс Марго да го пожелае, ако Андерсън завинаги напусне живота й. Може би щеше да отнеме много време, но той беше готов да чака. Господ знае, беше чакал цели тринадесет години.