— Моята, както и на графинята.
— Толкова ли я обичате тая малка уличница? — каза изненадан Варен. — Наистина трябва да разбера на какво толкова е способна тя. В края на краищата нали е само жена.
Рафи разбра, че изразът „става ми червено пред очите“ не е само метафора. Кръвта му закипя и ако малкото здрав разум не му бе напомнил, че на вратата стоят въоръжени мъже, щеше да се опита да убие Варен с голи ръце.
Лицето му явно бе издало част от мислите му, защото графът каза:
— Щом това толкова силно ви засяга, сигурен съм, че можем да уредим нещо. Разбира се, аз няма да ви освободя, преди да ми дадете дума като англичанин и благородник, че по никакъв начин няма да си отмъщавате. Това е една от любопитните черти на англичаните: винаги вземат насериозно подобни обещания.
На вратата се почука и влезе един куриер със съобщение. Варен му хвърли един поглед и се намръщи.
— Съжалявам, Кандовър, нямам време за повече бъбрене. Необходимо е да се заема с делата. Извинявам се за качеството на квартирата ви, но ако се настаните прекалено удобно, няма да бързате да платите откупа си и да си тръгнете. — Той погледна към стражите. — Моля, съпроводете нашия гост до тъмницата.
Рафи размишляваше трескаво, докато въоръжените мъже го изкарваха от библиотеката пред дулата на пушките си и го поведоха по коридора. Варен може и да беше луд, но никой не би отрекъл, че планът му е дяволски умен. Като се вземе предвид нестабилното политическо положение във Франция, един добре премерен удар наистина би могъл да издигне графа до върховете на властта. Тронът на Луи се крепеше върху пясъчна основа и хората щяха да приветстват един силен водач, който би могъл да обедини фракциите.
Изглеждаше също така много вероятно, когато делото бъде осъществено, останалата част от Европа да приеме какъвто и да било френски водач, който поне малко да бъде уважаван. Да, планът на Варен можеше да заработи доста добре и Франция би се озовала в ръцете на един нов Наполеон. Тази перспектива беше ужасна.
След като слязоха по няколко ръкава на витите каменни стълби, те стигнаха най-ниското равнище на замъка. Горните етажи бяха влажни и неприветливи, но килиите направо воняха на смърт и стародавно зло.
Накрая стигнаха до мрачно преддверие, в което имаше масивна, обкована с желязо, врата. Лавис взе халката за ключове от куката на стената и пъхна единствения тежък ключ в старата ключалка. Придружителят му държеше Рафи на прицел, докато Лавис се бореше със стария механизъм, който най-накрая поддаде.
Като отвори вратата само толкова, колкото да мине един човек, стражът каза с неприкрит сарказъм:
— Пожелавам ви приятен престой, ваша проклета светлост.
После силно блъсна Рафи в гърба и той влетя вътре с главата напред.
Още преди да докосне каменния под, Рафи разбра, че не е сам в килията.
20.
Рафи автоматично остана предпазливо приклекнал на земята, оглеждайки се наоколо. Килията приличаше на куб, чиито ръбове бяха по около дванадесетина фута, със стени от грубо одялани камъни. Единствената мебелировка беше кофа за естествените нужди в единия край и купчина слама с две одеяла.
Светлината проникваше вътре през тесни зарешетени прозорчета високо горе в стената. Макар килията да беше мрачна, светлината бе достатъчна на Рафи, за да познае русия мъж, прострян върху сламата.
По дяволите, само това му липсваше. Рафи си пое дълбоко дъх, преди да се изправи на крака. Макар да предполагаше, че ще се зарадва, че Робърт Андерсън е жив и явно не е приятел на граф Дьо Варен, любовникът на Марго беше последният човек на света, когото Рафи би си избрал за съкилийник.
Без да си направи труда да стане, Андерсън каза:
— Съжалявам, че са хванали и тебе, Кандовър. Какво става тук?
— Безредици, отвличания, заговори, както обикновено. — Рафи отупа мръсотията от панталоните си, стана и каза: — Варен е хванал графинята.
С потъмняло лице Андерсън се помъчи да седне и се намръщи от рязкото движение.
— Проклятие, точно от това се страхувах. Знаеш ли дали е добре?
— По всичко личи че да, поне така казва Варен.
Когато очите му посвикнаха с мрака, Рафи разбра, че другарят му по килия не изглежда никак добре, защото държи странно прегъната лявата си ръка в скута си, а лицето му е зле ожулено. Забравяйки ревността, той възкликна:
— Господи Боже, човече, какво са направили с тебе?