Накрая Педар се изправи и другите момчета пуснаха Данло. Педар като че ли неочаквано се засрами и смутено промърмори.
— Утре вечер повече внимавай като ме бръснеш. Данло изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна в огромното студено спално помещение. Хануман, който упражняваше смъртоносното си изкуство на пода, го видя покрит с кръв и замръзна с юмрук във въздуха.
— Данло, какво се е случило?
Забързан към банята, Данло отчаяно поклати глава. След като съблече мръсната си роба и изми болната кръв от лицето си, той се върна в централното помещение. После се сви под завивките на леглото си и се разтрепери от омраза. Мразеше Педар Сади Санат. Мразеше го с черна, отровна страст. Нещо повече, мразеше системата — цивилизацията, света или вселената — която беше създала такова момче. Омразата отравяше душата му. И най-лошото бе презрението му към самия себе си или по-скоро презрението му към слабостта си изобщо да мрази. В решителния момент се беше отвърнал от ахимса. Бе далеч от хармонията на живота, към която се стремеше, толкова далеч, колкото смъртта от живота.
— Данло, Данло — чу да казва някакъв глас, — какво е станало с теб? — Над него стоеше Хануман и разтърсваше рамото му.
— Аз… наруших обета си за ахимса — най-после каза Данло, седна и отметна завивките. Из стаята се мотаеха мнозина от другите послушници и остреха кънките си за следващия ден. Стърженето на пилите по стоманата отекваше във въздуха. Докато се приготвяха за сън, момчетата скришом хвърляха погледи към него, но той не им обръщаше внимание. — О, благословени Боже… защо наруших обета си?
После разказа всичко на Хануман. Момчето стоеше и слушаше, като хапеше мазолите по пръстите си. Когато чу какво е сторил в банята на първия етаж Педар, на лицето му се изписа уплашено и потайно изражение. Не каза нито една утешителна дума, но в очите му запламтя споделена омраза. Данло се уплаши от онова, до което можеше да доведе безмълвната ярост на приятеля му.
— Трябва да изтърпя Педар и дребните му мъчения — каза той.
— Разбирам.
— Ако продължа да го мразя, как изобщо ще се науча на ахимса?
Хануман ухапа кокалчето на пръста си и откъсна жълтеникав мазол и го изплю на пода.
— Разбирам — повтори той.
— И на теб трябва да ти е тежко — каза Данло. — Да слугуваш на майстор Бардо.
— Наистина е тежко — потвърди Хануман. И на лицето му се спусна странно изражение. — Но човек може да се поучи от такава жестокост, нали? Някой ден ще отмъстя на Бардо. Както и ти на Педар.
Данло пъхна ръка под завивките, извади бамбуковата си флейта и каза.
— Като малък научих една поговорка: силу харя, мансе ри дамя. Децата се гневят, мъжете се сдържат.
— Точно така, Данло. Способността да се владееш е всичко.
— Да — съгласи се Данло. — Но, Хану, едно и също нещо ли разбираме под това да се владеем?
Когато лъжезимата свърши и започнаха да се сипят първите студени снегове на зимата, Данло имаше много възможности да упражнява самообладанието си. Стотина дни след премеждието с Педар той се научи да сдържа омразата си и започна да разбира ужасното търпение и сила, които изискваше от мъжа ахимса. Педар никога повече не го оскверни с кръвта си или с други телесни течности, но измисли по-фини начини да го тормози. Пред приятелите си той му се присмиваше, че носи птиче перо в косата си, караше го до безкрай да лъска кънките му, докато на Данло не му се пригадеше от миризмата на вакса, правеше всичко възможно да разбие съня му. Това беше най-жестоката част от тормоза, жестока в намеренията си, ако не в резултата. Всяка вечер щом изгасяха осветлението, Педар се изкачваше по спиралното стълбище до стаята на Данло. Тъй като официално не бе позволено да тормозят послушниците през нощта, той се изкачваше съвсем тихо. И внимателно, много внимателно. Веднъж през първата си година в „Боря“ се беше подхлъзнал по стълбите и оттогава винаги стъпваше точно по средата на твърдите каменни стъпала. Всяка вечер той се промъкваше в смълчаната стая, в която спяха най-малките момчета. Вдигаше Данло от леглото и го повеждаше долу в залата за медитация на първия етаж. Там го караше да пее традиционните химни на Ордена, да изпълнява уморителни йогистки пози или — и това беше любимото му мъчение — да чете на глас първите строфи на някои древни поеми, след което да казва наизуст последните им стихове. Ако не успееше, трябваше да танцува суфи пред другите момчета или да скача на един крак, докато не падне на пода с изтръпнали мускули. След много такива нощи Данло използва феноменалната си памет, за да научи наизуст стотици древни поеми и после още много стотици. Скоро Педар не беше в състояние да го изненада с нещо непознато, даже с творбите на Индра Сен и други забравени поети от Третите тъмни векове. Успехите на Данло естествено вбесяваха Педар. И той измисли нова игра. Данло трябваше да рецитира поеми толкова дълго, колкото можеше. Педар обичаше поезията. И я обичаше още повече, колкото по предрезгавяваше гласът на Данло, докато рецитираше стих след стих, измислен преди много хиляди години на Старата Земя или на някой друг изоставен свят. Педар, разбира се, не жертваше собствения си сън. Когато се умореше или му се доспеше, той отиваше в леглото си, само за да бъде заместен от Арпиар Погосиян или някой от другите висши послушници. Като се редуваха по този начин, приятелите на Педар често караха Данло да будува по цяла нощ.