Над всичко друго, Хануман се възхищаваше на смелостта на Данло и на волята му да изтърпи дребнавия тормоз на Педар. Човешката воля, смяташе той, волята да надмогнеш самия себе си, беше изключителна, божествена особеност. Но волята извира от живота и Хануман добре помнеше колко крехък може да е той. Затова, от обич и приятелство, момчето тайно се закле да прави всичко възможно, за да запази живота на Данло.
Веднъж, на четирийсет и деветия ден на дълбоката зима, Педар повика Данло в залата за медитация и му каза:
— Приятелят ти не ми харесва.
Данло стоеше коленичил на една от вълнените рогозки, в омразната поза на любезност. Гледаше красивите черно-червени стени и се наслаждаваше на фината дървена ламперия. В залата беше тихо и миришеше хубаво. Би му било приятно да седи тук, ако не бяха жестокостите, които бе изтърпял на същото място.
— Кой приятел, о, Възвисени?
— Хануман ли Тош — презрително каза Педар. — Не ми харесва как ме гледа.
— О, Възвисени, как те гледа?
— Това ми омръзна. Наричай ме „Всезнаещия“.
— Да, о, Всезнаещи.
— Твоят приятел — продължи Педар — ме гледа като че ли съм древна скулптура. Или още по-зле, гледа ме, сякаш съм скутари или някакъв друг отвратителен извънземен. И най-лошото е, че когато го поздравявам на стълбите, изобщо не ме поглежда.
— Навярно, о, Всезнаещи, не може да понася вида на пъпчивото ти лице.
При тези думи Педар побесня и пъпките по лицето му почервеняха като кръв. На лицето на Данло, въпреки волята му, се изписа онази предизвикателна, подигравателна усмивка, която бе усвоил в дома на Стария отец. Ахимса, както я разбираше той, изискваше само да не наранява ничие тяло или душа. Да нанесеш умствена болка на друг, за да провокираш разбиране — това бе фравашка традиция, която Данло ценеше. Той обичаше да се съпротивлява на Педар с думи. Дълбоко в корема си продължаваше да го мрази. А още по-дълбоко, в мрачната, непозната за самия него част от съществото му — всъщност впечатано в хромозомите му — ревеше като океан неудържимото желание да унищожи това, което мрази.
— Какво те чух да казваш? — изкрещя Педар, стисна юмрук и замахна да удари Данло по главата. Но веднага си спомни, че наказанието за такава постъпка може да е изгонване от Ордена, така че удари с юмрук в дланта си.
— Лицето ти — отвърна Данло — е прекрасно като…
— Няма значение! Няма значение, диво момче. Никога ли няма да се научиш на етикет? Проклет да си! Довечера ще мислиш за етикета, докато стържеш тинята от плочките в банята.
— О, благодаря ти! — каза Данло.
— Благодаря ти кой?
— Благодаря ти за поредната възможност да упражнявам въздържание, о, Пъпчиви.
Тази нощ Данло стърга плочките в банята на първия етаж или по-скоро стърга черните ивици от бактерии между тях. Педар не му даде нито четка, нито течни разтворители и той трябваше да използва дългите нокти на пръстите си. До сутринта беше почистил само двеста от 208-те плочки в банята. Повечето му нокти бяха нацепени, изпочупени и почернели от лепкавата смрадлива тиня.