И така, Педар започна да събира информация за Данло.
Нощем, когато изгасяха осветлението, той се прокрадваше нагоре по мрачното стълбище и приклекваше, заслушан в шепота на по-малките момчета. Всъщност Педар използваше най-различни средства, за да шпионира Данло. Негов познат калфа хоролог в „Лара Сиг“ познаваше куртизанка, чийто приятел беше бивш ученик на Стария отец. За Данло се носеха много невероятни слухове и той се опита да стигне до източника на всеки от тях. Още от първия ден на площад „Лави“ беше решил, че в Данло и миналото му има нещо тайнствено, нещо тъмно, могъщо и сериозно. Тъй като бе умно момче и имаше опит в проучванията (той хранеше амбицията да стане господар историк на Ордена), Педар скоро откри обяснение на тази загадка.
На шейсет и четвъртия ден от дълбоката зима той се срещна с Данло на площад „Лави“. Беше един от онези синьо-студени, съвършено ясни дни, през които нещата на света — ледените скулптури, оранжево-червените лишеи по сградите, игличките на дървета ю — изпъкваха ярко. Наистина бе прекалено студено, за да останеш на открито за дълго, но жените и мъжете (и децата) от Града обичаха да се греят на обедното слънце независимо от сезона, така че се беше наложило близо до средата на площада да издигнат павилион за затопляне. Под прозрачния полукупол, поддържан от дървени стълбове, се събираха десетки послушници, за да обсъждат събитията от деня. Белите им кожи бяха отворени към топлия въздух, нахлуващ от решетките в леда. Те подритваха с кънки към решетките и търсеха познати лица сред потока от послушници и майстори по площада. Всеки следобед Данло и неколцина негови приятели от Дома на опасностите се срещаха в павилиона с другите послушници от „Боря“. Този шейсет и четвърти ден бе като всеки друг — Данло стоеше на по-студено в края на павилиона, слушаше тракането на стоманените кънки и вдишваше свежия мирис на разсечен лед. Около него бяха Хануман, Мадава ли Шинг, Шерборн от Тъмнолуния и три момичета, които живееха в Килията. Току-що беше започнал да обсъжда парадоксите на причинността с едно от момичетата, Рихана Брандрет Тал, когато Хануман посочи към ъгъла на площада и каза:
— О, не. Пъпката и приятелчетата му.
Две плъзги разсичаха белия лед на „Лави“ и образуваха гигантско червено „Х“, чиито рамене стигаха до четирите ъгъла на площада. Данло погледна към края на една от плъзгите, накъдето сочеше вкочаненият пръст на Хануман. Видя Педар Сади Санат, Арпиар Погосиян и Рафиъл Уу решително да се пързалят към тях. Застанал начело, Педар се носеше право към павилиона. Без да поздрави, той извади от вътрешния джоб на кожите си твърд правоъгълен предмет — всъщност това бе снимка — и го вдигна пред лицето на Данло.
— Този човек баща ти ли е? — попита Педар високо, така че да се чуе в павилиона и по площада. — Мъжът по средата — баща ти ли е?
— Вижте! — каза някой. — Това е снимка на Малъри Рингес.
Данло вдиша студения въздух и се зачуди как Педар се е досетил за истинския му произход. Той погледна към снимката, към въртопа от цветове под прозрачната й външна обвивка. На по-качествените снимки, разбира се, милионите цветни точици усещат коя част гледа човек и я осветяват, и увеличават. Но тъй като Данло не можеше да насочи погледа си към което и да е конкретно място — той никога до този момент не беше виждал снимка — образът оставаше неопределен. Успя да различи нещо зелено и бяло, което можеше да е планина — виждаше тъмни форми и участъци с цвят на човешка плът. На снимката имаше малки блестящи точици, по-тъмносини, отколкото беше виждал дори в сънищата си. Всъщност нищо в действителния свят не можеше да е толкова дълбоко и съвършено синьо, нито яйцето на Ейейе, нито дори среднощното небе.
— Прекрасно е! — възкликна Данло. — Какво е това? Арпиар Погосиян излезе иззад Педар, отупа леда от кънките си в един от стълбовете и изръмжа:
— Не забравяй за етикета!
Данло го почете с кратък поклон, обърна се към Педар и повтори:
— Какво е това, о, Просветени?
— Това е снимка — отвърна Педар. Данло продължаваше да гледа красивите цветове под повърхността на лъскавия правоъгълник.
— А какво е снимка, о, Просветени?
— Това е снимка на експедицията на Малъри Рингес при алалоите. Никога ли не си виждал снимка?
В малкия дюкян на Дрисана, когато му бяха впечатали езика на Цивилизованите светове, Данло беше научил думата „снимка“. Снимката, спомняше си той, бе двуизмерен образ, представящ точка по точка предметите от действителния свят. В известен смисъл снимката приличаше на пещерна рисунка. Само че беше по-точна, по-вярна на повърхностите и ръбовете на действителността, докато рисунките на неговите предци разкриваха истината и същността на Ейейе, Сабра или Берура — качулатия тюлен, и другите животни на света.