— Е? — попита Педар. Мъчеше се да държи снимката, без да позволи на ръката си да трепери.
Докато разглеждаше снимката, Данло съзнаваше, че послушниците разговарят помежду си и се приближават към тях. Чу някой да казва:
— Данло Дивия не знае какво е снимка!
— Ето, вземи я — рече Педар.
Данло взе снимката в голите си ръце. Имаше тежестта и повърхността на костно дърво. Четирите й ъгъла бяха остри и тя лъщеше като илка-куейлтинг, новият бял лед.
— Това наистина е Рингес! — каза Шерборн, като сбута Данло с лакът и посочи образа. — Малъри Рингес! И Бардо Справедливия преди да стане майстор на послушниците. Колко млад изглежда!
Педар застана съвсем близо до него. Толкова близо, че Данло можеше да види всяка една от големите пори по бузите му и да усети острата металическа миризма на джук, която се носеше от дъха му. Педар бе взимал наркотик през целия си живот — зависимостта му водеше началото си още от пропитата с джук утроба на майка му. Ако Данло знаеше за това, може би щеше да го съжалява, вместо да го мрази.
— Е? — каза Педар и го погледна в очите. — Ти ли си копелето на Малъри Рингес?
Данло отново погледна снимката. Опита се да различи нещо от красивите цветове, опита се да открие лица сред хаоса от форми, блясък и сянка. Не можеше да види лица. Учудваше се, че Шерборн и другите като че ли долавят образа на Бардо Справедливия в края на снимката. Данло имаше остри очи — можеше да види зловещия силует на огромна бяла мечка от осем километра сред морския лед — и затова не разбираше защо не вижда онова, което другите съзираха толкова лесно. После си спомни една от поговорките на Стария отец: „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“. Какво й имаше на волята му за виждане, зачуди се той, че не различаваше нещото пред себе си?
— Данло! — повика го Хануман, който стоеше отстрани и местеше поглед между Педар и снимката. — Данло, върни му снимката — няма нужда да я гледаш.
При тези думи Педар стрелна Хануман с ненавистен поглед, но не каза нищо.
Данло се усмихна и поклати глава. Пак погледна снимката, очарован от онова, което се мъчеше да разбере. Дълбоката зимна светлина — коси сребърни жилки, отразяващи се от гладкия лед — беше заслепяваща, но не слънчевите лъчи му пречеха. Той наведе глава настрани и прошепна:
— Хану, Хану, не е достатъчно да виждаш нещо точно такова, каквото е, щом аз не мога да разбера нищо от онова, което виждам.
— Не трябва да се самообвиняваш — тихо отвърна Хануман. — Това е въпрос на свързване на синапсите в първата година от живота. Като дете не си се научил да извличаш действителността от такъв вид образи.
„Вярванията са клепачите на ума“ — помисли си Данло. И после каза:
— Но аз вече съм мъж. Възможно ли е дете да вижда онова, което не е в състояние да види мъжът?
Без да откъсва очи от снимката, сред глъчката на петдесет любопитни деца, Данло безмълвно се закле да развие това зрение, колкото и да бе трудно, колкото и ужасно (или срамно) да беше онова, което можеше да види.
— Недей да се правиш на невеж, диво момче — накрая каза Педар. Макар че бе по-висок, позата му беше отпусната и се бе привел, за да стои лице в лице с Данло. — Не ми казвай, че не можеш да видиш приликата между теб и Рингес!
От тълпата се разнесе викът на Рихана Брандерт Тал:
— Вярно е, Данло има косата на Рингес — погледнете червените кичури в онова, което е останало от чудесната му коса. — Дребна и чевръста като хлъзгар, тя бързо хвана опашката на Данло. — Черна и червена — кой някога е виждал такава коса?
— И очите му — прибави някой, — и чертите на лицето му — остри като на сокол. Арпиар Погосиян сбута с лакът Педар и каза:
— Дивото момче наистина има мършав и хищнически вид, нали?
— Не, това е огнен вид — възрази Рихана. — Той е огнено красив, също като баща си — ако е вярно, че Малъри Рингес му е баща. И вие тъкмо затова го тормозите, всички го знаят. Защото се страхувате от него или му завиждате. Или и двете.
— Той е копелето на Рингес — викна Педар. — Копеле — искате ли да чуете доказателствата?
Хануман протегна ръка към гърдите на Педар.
— Моля те, недей да стоиш толкова близо.
— Първокурсниците — каза Арпиар и вдигна пръст към Хануман, — не казват на висшите послушници какво да правят.