За миг Данло затвори очи и остави корема си да поеме чистия студен въздух. После погледна Хануман и рече:
— О, Хану, защо не мога да го видя? Наистина ли на тази снимка е Малъри Рингес?
— Разбира се — отвърна той. После прокара показалец по лицето на мъжа. — Това е носът и ето тук е косата — черна като роба на пилот. Можеш ли да видиш как пада над челото му? И устните му, и очите му…
— Виждам го! — неочаквано извика Данло. Той се вглеждаше дълбоко в паметта и загадката, когато булото на хаоса се смъкна от снимката и запечатаните там образи внезапно „изскочиха“ пред очите му. Виждаха се три жени и трима мъже, всички облечени в черни роби. Мъжът по средата беше висок и мускулест, с дълъг нос и очи като син лед. — Той е прекрасен! И наистина прилича на мен, нали?
Данло вдигна очи от снимката и размени разбиращ поглед с Хануман. Явно бе настъпило време да признае, че като дете е бил осиновен от девакското племе на алалоите. Не можеше да си представи как Педар се е досетил за това, макар че нямаше търпение да чуе неговите „доказателства“. И не разбираше защо трябва да се срамува от такъв баща.
— Данло Дивия — извика Педар, като се обърна към събралите се в павилиона послушници, — не е пристигнал в Никогея от елитно училище като вас. Нито пък идва от който и да е Цивилизован свят. Ходих в Дълбоките поля и разговарях с майстора на корабите — няма данни да е имигрирал. Ето защо трябва да е дете на Града като самия мен. Но Данло не е посещавал елитното училище в Никогея — иначе щях да зная. Ако е дете на Града, защо не е посещавал елитното училище? Защо? И защо са му позволили да подаде молба за специално приемане в „Боря“? Какъв е отговорът на тази загадка? Слушайте, имам предположение.
И Педар започна важно да се разхожда сред послушниците, като разказваше версията си за тайнствения произход на Данло. Тъй като беше грозно, непопулярно момче, другите послушници едва не се изпомачкаха, за да се отдръпват от пътя му. Той се плъзгаше с кънките си насам-натам, забиваше върха на острието им в леда, завърташе се и продължаваше в обратната посока с късия си, отсечен замах, като през цялото време грубо жестикулираше.
— Чули са Данло Дивия да говори на алалойски език — заяви той. — Смятам, че е бил отгледан сред алалоите.
Педар им разказа за експедицията на Града при алалоите преди шестнайсет години, търсенето на древните еди, впечатани в най-древната ДНК на човечеството, тази на първобитните алалойски племена. Експедицията, обясни им той, била истинска катастрофа. Провидцата Катарин умряла в пещерата на деваките. Копие убило Бардо Справедливия (по-късно, разбира се, градските криолози върнали замразеното му тяло към живот), бил убит и един от деваките.
— Експедицията — каза Педар — продължила почти година. Възможно ли е през това време Малъри Рингес да е станал баща?
— Но Данло не прилича на алалой — възрази Рихана. Тя притискаше бяла ленена кърпичка до малкото си хремаво носле, което беше зачервено и протрито от постоянното триене. — Ако Малъри Рингес се е сношил с първобитна жена — те са космати като маймуни, нали? — Данло нямаше ли да носи половината от нейните хромозоми?
Педар зачопли една от пъпките под долната си устна и отвърна:
— Според мен Малъри Рингес е имал дете от Катарин Провидцата.
При тези думи Рихана и мнозина от послушниците замълчаха и погледнаха към Данло. Фактът, че произходът му най-после бе разкрит, го радваше, макар да не можеше да разбере защо всички го зяпат толкова странно.
— Ако Малъри Рингес и Катарин са имали дете — каза накрая Рихана, — и ако Данло е това дете, защо не са го довели в Града?
— Ами, Катарин е умряла и Рингес е изоставил детето — така мисля.
Данло, който мълчаливо слушаше тази възстановка на собствената си история, внезапно докосна перото в косата си и прошепна:
— О, Ахира, Ахира, вярно ли е това? — И разбираше, че трябва да е вярно. Някаква част от него, дълбоко в гърдите му, където анимата му крещеше от болка, съзнаваше връзката с Катарин Провидцата и Малъри Рингес. Данло отново погледна към снимката в ръката си и сякаш гледаше през прозорец от лед в тъмните, кипящи води на паметта си. Променящите се цветове бяха уловили образите на шестима души. Данло имаше очи единствено за тях — гледките, звуците и миризмите на света загубиха значението си, сякаш принадлежаха на вълшебен град, гледан от много далеч. Докато разглеждаше фотографията и си спомняше, в павилиона влязоха неколцина калфи есхатолози и майстори, но той не им обърна внимание. Не обърна внимание и на обедните камбани, на сподавените обяснения, предавани от уста на уста. Очите му грееха с бял, леден блясък. Мозъкът, помнеше Данло, е като фина тъкана материя, гоблен от копринени синапси, изолиращи шума, за да се съсредоточат върху жизненоважна информация. Той гледаше снимката. Познаваше огромната брадата фигура на Бардо Справедливия. С изненада и радост откри, че майсторът е познавал баща му. Научи имената и на две от жените — Джъстин Рингес и Дама Мойра Рингес. Те бяха сияйни и интелигентни, съответно леля и майка на Рингес. Третата жена беше Катарин Провидцата, онази, която трябваше да е негова майка, истинската му майка. Изпитваше болка, когато гледаше мъдрото й, красиво, сляпо лице. (Или по-скоро, образа на лицето й.) Тя нямаше очи, защото като млада се бе ослепила. Беше го направила по време на инициацията й като провидца, за да вижда образи от бъдещето. Всичко в лицето й излъчваше контрасти и парадокси: лъскавата черна коса падаше по белите й страни и шия, очните кухини бяха черни и загадъчни под бялата плоскост на челото, устните й носеха дълбок отпечатък на страст и покой. Данло бе виждал майка си само веднъж и нямаше ясен спомен за лицето й. Но най-после разбра истината за раждането си, за това как се е родил в смях. Катарин Провидцата беше жена, способна да се смее на всяка болка или предчувствие за обреченост. А той, който бе неин син толкова сигурно, колкото денят е рожба на нощта, трябва да беше наследил тези най-прекрасни качества на прекрасната й душа.