Данло отново каза молитва за майка си, която никога не бе познавал, и погледна към другите образи на снимката. После каза на Хануман:
— Малъри Рингес изглежда прекрасно като алалой, нали?
Какво ли е да станеш алалой по тяло и лице, но да запазиш душата си на цивилизован човек.
Той замълча и се замисли за миг, без да обръща внимание на послушниците, които обсъждаха скандалното му раждане. После посочи снимката и каза на приятеля си:
— Познавам този човек. Баща ми, истинският ми баща — виждал съм го веднъж. Имам спомен от съвсем малък — тъкмо се учех да си връзвам обувките. В шейната на Хайдар. Пръстите ми бяха замръзнали и не можех да вържа възела, но Хайдар каза, че било време да тръгваме и че трябвало да скрия ръцете си от вятъра, иначе щели да окапят. Хайдар и Уемайло ме откараха до морето, за да се срещна с истинския си баща. Тогава трябва да е дошъл да ме види. Баща ми, Рингес — макар и скулптиран като алалой, лицето му пак изглежда пламенно.
— Ти наистина си негов син, нали? — попита Хануман. Сега той напрегнато гледаше Данло и в очите му имаше завист, преданост и страх. — Трябваше да се досетя, че не си обикновен просител.
Данло потърка носа си и каза:
— Щом Малъри Рингес е син на Лиъполд Соли, Соли трябва да ми е дядо. Ми ур-пада. Трипръстия Соли, моят дядо. — Той прокара нокът по снимката, докато стигна до образа на мъжа, когото беше познавал почти през целия си живот. Пламенен, мрачен мъж, който размишляваше прекалено много — това бе Лиъполд Соли. Трипръстия Соли. След промяната на снимката образът на Лиъполд Соли в черната му пилотска роба се беше превърнал в Трипръстия Соли, странния алалойски мъж, който го бе обрязал и му беше помогнал да стане мъж в отдавна отминалата дълбока зимна нощ. Очевидно, заключи Данло, не го бяха изоставили всички участници в експедицията. Очевидно Трипръстия Соли бе останал сред алалоите, за да го наглежда, да го напътства през опасностите и мъките на детството.
Вече нямаше съмнение, че предположението на Педар за произхода на Данло е вярно. От устните му се бяха изплъзнали думи на алалойски език и очертанията на хромозомите на Рингес (и на Соли) бяха изписани по лицето му.
— Е, диво момче? — рече Педар, грабна снимката от ръцете на Данло и я размаха над главата му. После кимна към тълпата послушници, повечето от които викаха, бутаха се напред и изпъваха шии. — Е, син ли си на Малъри Рингес?
Данло се опита да отстъпи, да се отдръпне от многото бели ръкавици, които се протягаха към снимката.
— Да — накрая отвърна той. — Аз съм негов син.
Педар зачопли врата си и се усмихна. На лицето му се изписа самодоволство. Бялата кожа на ръкавицата му беше изцапана с кървава гной.
— Добре тогава, как можеш да стоиш тук и да гледаш другите послушници? Не те ли е срам?
— Защо трябва да ме е срам?
— Наистина ли не знаеш?
— Не.
Педар се обърна към послушниците и в гласа му се прокраднаха жестоки подигравателни нотки.
— Защо трябва да се срамува дивото момче? Кой ще му каже?
Послушниците внезапно утихнаха. Педар отново погледна Данло.
— Защо трябва да се срамуваш ли? Ще ти кажа защо — не знаеш ли, че Катарин Провидцата е била сестра на Малъри?
— Не!
Педар злобно се ухили и го посочи с показалец.
— Майка ти е сестра на Малъри Рингес и той се е сношавал с нея — винаги се е поставял над морала и закона, така казват.
От тълпата наоколо се надигна глас, който надвика презрителното мърморене. Беше Рихана Брандрет Тал, която бе вбесена, но не от неморалността на родителите на Данло, а от Педар.
— Не те ли е срам! — викна тя.
— А не е ли срамота, да се сношаваш със сестра си? — Педар подаде снимката на Арпиар Погосиян, който стоеше наблизо. Той оформи „О“ с палец и показалец и започна да пъха в кръга показалеца на другата си ръка — универсалният символ (универсален сред човешките същества, разбира се) на сношение. — Голяма срамота, не е ли вярно, диво момче?
Данло съзнаваше, че трябва да запази самообладание, да стои, да гледа Педар и мълчаливо да слуша подигравките и обидите му. Но коленете и бедрата му сами се раздвижиха и той не можеше да се сдържа.
„Шайда е мъжът, който ляга със сестра си — спомни си Данло. — Шайда е жената, която…“
— Е, диво момче?
Данло усещаше болка в корема, гърлото и очите си — най-после разбираше защо бавното зло е сполетяло племето му, убивайки всичките му братя и сестри.
„Шайда е детето, родено от шайда.“
Внезапно, като ранен звяр, той разбра, че трябва да избяга. Притисна очите си с ръка и изскочи от павилиона. Сляпо разблъска неколцина послушници и излезе сред зашеметяващата белота на площад „Лави“. Кънките му с остър звън се блъснаха в леда, вдигна се леден прах. Набра скорост толкова бързо и размахът на краката му беше толкова див, че блъсна в рамото случайно минаващ калфа пилот. Почти не усети удара. Смътно видя друго черно петно пред себе си — един пилот, който отскочи от пътя му, размаха ръце и се строполи на леда. Данло не можеше да спре и да види дали не се е наранил. Той летеше по плъзгата в студения плътен въздух и след секунди изчезна от площада.