— Но народът ти трябва да е бил убит от вирус — възрази Хануман. — Ти не си направил този вирус, Данло.
— Не, но моята… поява в племето го е отслабил. Докоснала е душите им с шайда.
— О, не, това е глупаво — каза Хануман. — Не трябва да мислиш такива неща.
— Истината си е истина.
Хануман поклати глава, въздъхна и промърмори:
— Не обичам да те виждам такъв.
— Съжалявам.
— Аз съжалявам за народа ти. Но ти имаш свой собствен живот и мечта. Имаш съдба.
Данло коленичи до плъзгата и с голия си пръст, все още напукан и черен от чистенето на плочките в банята, започна да чертае кръгове в снега. После каза:
— О, Хану! Как изобщо мога да стана асаря? Как? Да го видя да танцува, да се разбужда, целия живот — как мога да утвърдя нещо, каквото и да е, щом не мога да кажа да дори на собственото си съществувание?
— Данло, ти…
— Беше глупаво да си мисля, че мога да стана асаря. Хануман го погледна и поклати глава.
— Ти… даже да си глупак, ти си прекрасен глупак. Навярно си достатъчно глупав, дори за да станеш асаря.
— Не, това не е възможно, вече не.
— За хора като нас — възрази Хануман — са възможни всички неща.
Данло започна да чертае линии в кръговете. Снежните кристалчета стържеха и вледеняваха пръстите му. Бе прекалено студено, за да решава математически теореми в снега. Накрая той се отказа, погледна приятеля си и попита:
— Мислиш ли, че сме толкова различни от другите?
— Знаеш, че е така.
— Но, Хану, ние все пак сме хора.
— Има хора — отвърна Хануман, — и хора.
— Благословените… хора. Всички хора са благословени.
— Но малцина са избрани — каза Хануман. — През цялата история винаги е имало малцина, предопределени да станат нещо повече.
— Повече… от какво?
— Повече, отколкото са. Повече от всички други. Данло се усмихна и отвърна:
— Струва ми се, че си аристократ по природа.
— Естествено. Единствено ние, духовните аристократи можем да разберем какво е възможно.
— Ами другите?
— Другите са си други. Не трябва прекалено да мислиш за тях. Цялото човешко общество е йерархия. Целият живот е жива пирамида. Съвсем естествено е само няколко човешки същества да стоят на върха й.
— Искаш да кажеш, да стоят над всички други.
— Не аз съм създал вселената — каза Хануман. — Аз просто живея в нея.
Данло стоеше на колене в снега и слушаше вятъра, духащ откъм Хълма на скърбите и ледените планини над тях.
— Но е трудно да живееш… когато те ритат в лицето.
— О, да, животът е жесток — каза Хануман. — И за да стои на върха, човек трябва да е малко жесток. Жесток към другите — дори към себе си.
— Жесток ли? Ти? Аз?
— О, да. Ще го разбереш, ако се вгледаш достатъчно дълбоко.
— Но, Хану, защо?
— Защото това е единственият начин хора като теб и мен да станат нещо повече. Ние гледаме надолу към другите в краката ни. Изглеждат толкова близо — но между нас има огромно разстояние. Повечето от тези хора нямат нищо против да сме отгоре им. Може дори да се каже, че тежестта ни ги успокоява. Те виждат само краката ни в лицето си и понякога си мислят, че това е ужасно. Но ако се отдръпнем от тях само за миг — какво тогава? Тогава те ще се качат на върха на пирамидата. И гледката на цялата жива плът под тях ще ги замае, дори ще ги влуди. Колкото е по-високо, толкова по-дълго се пада. Затова се радват да оставят върха на хора като нас. Огромните разстояния, дори светлинните разстояния между звездите не са по-големи от разстоянието между онези, които обичат съдбата си, и другите, които се страхуват от нея. Ние сме онези, които жадуват за такива разстояния. Защото те пораждат в нас копнеж към разстоянията в собствените ни души. Ето за какво трябва да живеем, Данло: за извисяването на чувствителността си, за осъществяването на желанията си, за задълбочаване на целите си, за уголемяване на самите себе си. За силата да превъзмогнем себе си. Да сме нещо повече. Или по-скоро да станем нещо повече. Кой не е мечтал за това? Но кой би могъл да си помисли да се отдръпне от по-долните си части, без да прояви жестокост?
Задуха студен вятър и разлюля листата на дърветата. Данло се изправи и погледна през сребристия покров над главите им. Небето на запад вече не беше синьо. Откъм морето прииждаха сиви като олово ледени облаци и се трупаха над Града. „Илка-тета — помисли си той, — облаците на смъртта.“
— Не те разбирам — каза Данло. — Та ти обичаш хората. И те те обичат. Говориш така, сякаш нямат никаква стойност.