— Обичам хората — призна Хануман. — Обичам и животните.
— Но хората не са животни!
Хануман грубо се засмя.
— В известен смисъл — а това е единственият смисъл, който има значение — повечето хора са нищожества. Помисли за Педар. Помисли за приятелите му. Шансът им да станат нещо повече е равен на нула. Трилиони хора — трилиони като Педар — изпълват звездите из галактиката с копия на самите себе си и наричат това изпълнение на човешкото предопределение. Но не, не е така. Това е само умножение по нула.
— Но, Хану, къде щеше да си ти… без хората, които са те създали?
— Точно така — отвърна Хануман. — Единственото предназначение на нисшите хора е да коленичат и да образуват пирамида, така че по-висшите от тях да се издигнат над облаците и да изпълнят по-висша задача. Не трябва да мислиш, че хората като нас просто са някаква щастлива случайност на цивилизацията. Ние сме единственото основание на цивилизацията. Ние сме нейната надежда и смисъл.
— О, Хану!
— Трудно е, зная. Да приемеш, че хората не живеят живота си заради самите себе си — трудно е. Защото така, както живеят, те никога не живеят истински.
Данло подритна хрущящия стар сняг като самец шагшай и каза.
— Чувал съм за робството. За робите. Майстор Джонат ми обясни, че някога на Летосвят имало роби.
— Мислиш ли, че е толкова ужасно висшият човек да използва нисшия? Не, не е. Съвсем естествено е. И необходимо. Трябва да го признаем. Те ни дават живота си! Те са непълни, незначителни, болни и съсипани хора — ние трябва милостиво да приемем тяхната саможертва. С благодарност. Със състрадание, дори с обич.
— От Деня на покорството… — Данло се запъна — разбирам какво е робството.
— И аз — каза Хануман. — Но това е хубаво, не е лошо. Веднъж в живота си всеки трябва да е роб.
— Защо?
— Защото по този начин научаваме какво е да усещаме ботуша върху гърба си. Защото от този момент насетне ще притежаваме безпощадността на господари.
Данло стоеше, облегнат на дънера на шиховото дърво, и барабанеше с пръсти по заледената кора. Звукът напомняше чукането на птица маули.
— Никога няма да стана като Педар — каза той. — Или като приятелите му. Но… ние сме те. Те са ние. Няма разлика.
— Ахимса — поклати глава Хануман. — Благородна идея, която ще те унищожи.
— Не, тъкмо обратното.
— Хората като нас също са животни, но ние сме и нещо повече.
— Както и Педар.
— Не, не е така. Действителната критична точка в еволюцията не е между животните и човека, а между човека и истинските човешки същества.
Тъй като самонадеяната арогантност на Хануман дълбоко го смущаваше (и защото се страхуваше, че в думите му може да има някаква истина), Данло се заскита из горичката. Особено му хареса едно от дърветата — възлест, обезобразен от мълния ших, чиито изкривени клони му напомниха, че дори животът на растенията е изпълнен с болка. Той започна да го обикаля. Снегът, покриващ корените на шиховете, бе стар и твърд и хрущеше под краката му.
— Всички хора — каза Данло — са човешки същества.
— Всички ли?
— Да, всички. Дори каркираните раси. Даже човеците, които някои наричат извънземни.
— Не, Данло. Истинските човешки същества се срещат рядко. По-рядко, отколкото може би си мислиш.
— Тогава какво е „човешко същество“? Хануман помълча, после отвърна:
— Семе.
— Семе…?
— Жълъд, който не се страхува да се самоунищожи, като порасне в дърво. 226
— Тогава…
— „Истинското човешко същество, истинският човек — цитира Хануман — е смисълът на вселената. Той е танцуваща звезда. Той е експлодираща черна дупка, изпълнена с безгранични възможности.“
— Мисля, че възможностите за всички хора са… безгранични.
— Обичам те заради вярата ти — отвърна Хануман. — Но всъщност познавам само двама души, които навярно могат да станат човеци.
Данло рязко спря и се завъртя в снега. Хануман напрегнато го гледаше, сякаш бяха единствените двама души, които имат значение във вселената.
— Но аз съм човек като всеки друг — възрази Данло. — Ти също. С какво толкова сме по-различни от другите? Хануман наведе глава и отвърна:
— Различни сме със съзнанието си. С нашето разбиране на най-дълбокото ни предопределение. С начина, по който виждаме прекалено много и прекалено надълбоко.
— Но, Хану…
— С начина, по който усещаме болката.
„С начина, по който усещаме болката.“ Данло рязко си пое дъх и го задържа, докато дробовете му не запламтяха от желание да дишат. После всичко едновременно го напусна — и дъхът, и изначалната му омраза към елитарните идеи на Хануман. (И най-вече мъката му заради собствените му уникални качества и произход, които го отделяха от всички други в Цивилизованите светове.)