— Какво правиш? — извика Хануман, затича се през снега и приклекна до него. — Какво направи?
Данло се опита да се извърне от него. Държеше раната отворена със скованите си пръсти, та колкото може повече кръв да докосне света. А щеше да е нужна много, за да изкупи смъртта на Хайдар, Чандра и племенните си братя. Разбира се, Данло знаеше, че не е възможно да сподели смъртната агония на цялото племе — никой нямаше толкова много кръв. „Шайда е мъжът, който носи смърт на народа си.“ Не, никога нямаше да може да изкупи смъртта на деваките, нямаше да може да изкупи дори собствения си шайда живот, защото знаеше, че сега не е време да умира. Но можеше да даде кръвта си на мъртвите. Можеше да им даде болката си. По кървавото чело и зад очите му имаше цяла вселена от болка.
— Данло, Данло! — Хануман започна да гребе шепи със сняг и да притиска белите топки до лицето на Данло, за да спре кръвта. Тя обаче беше прекалено много и снегът бързо се превърна в червена киша в ръцете му. — О, Боже! — повтаряше той. — О, Боже, Боже мой!
Раната на Данло сигурно му бе припомнила ужасната сцена на смъртта на собствения му баща — от убийството му — в семейната читалня, защото Хануман внезапно обезумя от страх.
— Данло, Данло! — викна той. — Какво направи? — Момчето откопча ципа на кожите си, измъкна камъка от окървавените пръсти на Данло, отряза парче плат от вълнената си риза. После бинтова главата му под изцапаната с кръв шапка.
— Просто давах кръв на мъртвите — поясни Данло.
— О, не, не сега! — каза Хануман и го стисна за рамото. — Хайде, бързо, трябва да те заведем на резач преди кръвта ти да изтече.
— Почакай — спря го Данло. Макар болката над окото му да бе пареща и силна, макар кръвта да попиваше в самоделния бинт толкова бързо, че не можеше да замръзне, той знаеше, че раните на челото рядко са толкова сериозни, колкото изглеждат. — Почакай — повтори Данло и погледна приятеля си. — Лицето ти — благословеното ти лице!
Удивително е, че изражението на човешкото лице може да променя вселената. Или по-скоро онова, което е зад това изражение. В напрегнатостта на изящните лицеви мускули на Хануман, в треперенето на чувствените му устни имаше нещо ново, нещо, което Данло не бе очаквал да види. „Ужасяваща красота“ — помисли си той. По цялото лице на Хануман имаше ужасни и красиви следи от състрадание. От анаслия. „Анаслия“ бе девакската дума за състрадание и буквално означаваше „страдание с“. А как само страдаше Хануман! Всъщност в този момент Данло не можеше да гледа това безмълвно, страдалческо лице. В състраданието му имаше нещо сложно и сърцераздирателно. Нещо извратено. Данло вдигна глава, извърна се и погледна към черните безкрайни дълбини отвъд небесната синева. Внезапно се уплаши от нещо. Макар че не можеше точно да си обясни този страх, не можеше да го оформи като концепция, изградена от думи, дълбоко в корема си изпитваше ужас, че е разбудил (или породил) в Хануман извратено състрадание, далеч по-ужасно, отколкото красиво.
— Какво гледаш? — попита приятелят му. От очите му бликаха сълзи. Очите му бяха като светли огледала, потръпващи от студа.
„Анашайда“ — това крещеше най-дълбокото същество на Данло: да се пази от извратеното състрадание, което щеше да промени живота и на двама им, а навярно и бъдещето на всички живи същества.
— Данло? О, Боже, Боже мой, защо не спира тази кръв! Хануман отряза още едно парче от ризата си и смени подгизналата червена превръзка.
— Увий я плътно около главата ми. — Данло изсумтя, когато срещна погледа на Хануман. — Стегнато — натискът ще спре кървенето.
— Така ли? — попита Хануман, като притисна длан до челото му.
— Да, така е добре.
— Продължава да кърви! — извика Хануман. Зъбите му тракаха. — Боже… мой, никога не съм… виждал толкова много… кръв!
Малката му ръка беше притисната към челото на Данло. Данло усещаше дъха му, който прииждаше към лицето му на накъсани горещи струи.
— Така е добре. Благодаря ти — каза той.
Хануман бавно отпусна ръка, погледна окървавената си ръкавица, после стисна юмрук, замахна във въздуха и викна:
— Защо не прилагаш този закон на ахимса и към себе си? Защо Педар трябваше да ти показва онази глупава снимка?
— Не Педар уби деваките — отвърна Данло.
— Не.
Не — толкова прост отговор. Данло си помисли, че никога не е чувал друга дума, изречена с толкова силно презрение.
— Моля те — каза той, — не трябва да обвиняваш Педар. Той е просто…
— Той е нищожество — прекъсна го Хануман. — Опитва се да те посрами, защото не може да понесе собствения си позор. Слабостта си, подлостта си. Не може да понесе и страданието си, колкото и незначително да е то. И затова се опитва да го сподели с теб.