— И ти го мразиш заради това.
— А как да не го мразя? Между неговия тип хора и нашия винаги е имало вражда и война.
— Но законът на ахимса изисква…
— Ахимса! — изръмжа Хануман. Лицето му беше пребледняло от ярост. — Това не е закон за човешко същество!
— Но да не убиваш никога…
— Чуй ме, Данло, моля те: „Единственият закон е да правиш каквото искаш.“
— Но… чий закон?
— Нашият.
— О, благословени Хану!
Притиснал челото си с ръка, Данло се обърна на запад, където слънцето се губеше зад облаците. Той покри очите си и се опита да слуша онова, което казваше Хануман.
— Малцина човешки същества, подготвени от еволюцията, всяко с уникални способности… собственият ти баща Малъри Рингес… този онтогенезис на човека в бог, геният да създадеш истинска същност. — Плавно леещите се думи на Хануман едва проникваха през купола от звук, покриващ Данло. Някъде в небето изпищя чайка и дрезгавият й крясък подплаши дивите патици в зимните им гнезда. Дърветата натежаха от пляскащи криле и нервно крякане. От планината към сипеите и ледниците задуха силен, свеж вятър, разлюля шиховите листа и почти ги накара да зазвънят. Данло се потапяше в тези звуци, но накрая нямаше как да не чуе силния глас на Хануман: — … истинската същност, истинската воля да постигнеш съдбата си. — Тези живи, умни думи го изпълниха с ужас и накараха кръвта във вените му да закипи. Хануман повече от всички хора, които познаваше, изпитваше копнеж да прегърне бъдещето, да обича съдбата си, независимо колко трагична или ужасна е тя.
„Ти-миура хала — помисли си Данло. — Последвай съдбата си, последвай най-дълбоката си воля за живот. Но ако тя води към погубването на друг живот?“
После излязоха от горичката и се плъзнаха по ледопадите и край големите, извисяващи се ледени скулптури в Елфовите градини. Хануман все още настояваше да го заведе в лазарета, но Данло не искаше да обяснява причината за раната си и затова се отправиха по най-източната плъзга на Академията към Дома на опасностите. Там, в пустата баня на четвъртия етаж, Хануман залепи разкъсаните краища кожа на черепа му. Но го направи неопитно: от този момент насетне, след като раната му зарасна, Данло винаги щеше да носи над лявото си око зигзаговидния, приличащ на мълния белег.
— Благодаря ти — каза Данло, когато свършиха. — Шантих. — Тъй като вече бе късно да подновяват учебните си занимания, той седна на леглото си и засвири на шакухачи, замислен над странните събития от деня.
— Лошо ли ти е? — попита го Хануман, докато се обличаше за излизане. — Много ли боли?
— Пулсира — призна Данло.
— Да ти донеса ли аналгетик или наркотик?
Данло поклати глава и се насили да се усмихне. Слабото движение предизвика отекващ прилив на болка в черепа му. После попита:
— Къде отиваш?
— Трябва да свърша някои неща преди вечеря — отвърна Хануман.
Това беше най-странната вечер на Данло, откакто живееше в Дома на опасностите. След ежедневните им игри на хокий и блъсканица на лед, другите момчета се върнаха в общежитието. Двама — Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — се опитаха да завържат разговор с него. Но когато видяха раната на челото му и скритата страст, с която свиреше на флейтата си, го оставиха на мира. После слязоха да вечерят заедно с Хануман и послушниците от другите три етажа. Тази вечер Данло не бе гладен. И затова не присъства на надвисналото напрежение, когато Педар и приятелите му седнаха на една от дългите маси, за да вечерят с култивирано месо, хляб, плодове и ледено вино. Не видя със собствените си очи изражението на вина и обида на лицето на Педар, когато момчетата на всички маси започнаха да се чукат с чашите си и да говорят с благоговение за произхода на Данло. Докато другите отпиваха от виното си три етажа под него, той седеше на леглото си, свиреше на бамбуковата флейта и изобщо не подозираше, че планът на Педар да го унизи е постигнал съвсем друг резултат. Послушниците — и мнозина от калфите и майсторите в Академията — бяха омаяни от идеята, че той е незаконен син на бог. В хладното, пусто спално помещение Данло свиреше сам и с всеки дъх в студения мундщук от слонова кост на флейтата усещаше в себе си празнота, ужасно съмнение и предчувствие за обреченост. Трябваше да обърне сериозно внимание на тези си чувства. В края на краищата той беше син на Катарин Провидцата и бе наследил част от майчината си чувствителност към бъдещето. Трябваше да види тъмните, хаотични образи в себе си като видения за мигове, които скоро щеше да преживее. (Или като живи предзнаменования, които Ахира е пратил във въображението му.) Но той седеше със затворени очи, свиреше на шакухачи и в бездънната мелодия на флейтата имаше ужас и отчуждение, които помнеха единствено трагедиите на миналото.