По-късно, много след вечерните камбани и след като всички послушници се бяха върнали, изкъпали, обръснали и спяха, Данло потъна в неспокоен сън. Тялото му се мяташе под горещите завивки. Потъването му в стопеното кървавочервено море на съня беше мъчително и безкрайно. Като че ли никога нямаше да се събуди. И тогава се разнесе крясък: „Махни се, махни се!“ Дълбоко в стоманената хватка на кошмара, Данло си помисли, че навярно крещи самият той. После внезапно се събуди разтреперан и облян в пот. Цареше пълен мрак и спалното помещение тънеше в дълбока, студена като лед тишина.
Но само за миг.
— Включете глобусите! — извика някой и стаята се освети. Хануман седеше на съседното легло и премигваше. Всички момчета бяха будни и главите им бяха обърнати към мрачното открито стълбище. Оттам се донасяха приглушени викове и паническа глъчка.
— Паднал е! — отекна в стаята глас от втория етаж. И после закънтяха други гласове, цяло море от уплашени гласове, когато паниката се разпространи от етаж на етаж. — Мъртъв е, вижте колко кръв! Паднал е по стълбите! Вижте, мъртъв е!
Данло пръв скочи от леглото и се втурна по спиралното стълбище. Хануман и Мадава ли Шинг замаяно го последваха. Сякаш по даден сигнал момчетата от всички етажи се затичаха да видят кой е паднал по стълбите на Дома на опасността.
— Пратете да повикат резач! — извика някой.
— Не, криолог! Замразете тялото — може би криолозите Ще успеят да го съживят.
И после му отвърна друг глас:
— Прекалено е късно. Не може да му се помогне — не виждате ли, че мозъкът му се е пръснал навсякъде?
Когато стигна до основата на стълбите и си проби път през кръга от висши послушници, Данло видя невероятна гледка. Насред централното помещение на първия етаж, върху сивия каменен под лежеше проснато тялото на Педар Сади Санат. Лицето му се беше превърнало в кървава пихтия, черепът му се бе разбил в острите ръбове на двете последни стъпала. Данло не би могъл да го познае, ако не бяха циреите и пъпките по строшената му шия. Застана над трупа на Педар и вдигна поглед нагоре. Стълбището бе мрачна сива панделка от камък, която се виеше над главата му. И едва ли не на всяко стъпало стояха любопитни послушници, надвесили се над вътрешния ръб. На светлината на студените огнени глобуси черепите им хвърляха зелени и червени отблясъци — спирала от шейсет черепа във всички цветове на дъгата, които гледаха право към него. От ужасените лица на момчетата му призля, зави му се свят.
— Как може да е паднал? Винаги толкова внимаваше! — каза Рафиъл Уу, момчето, чиито пръсти Данло беше счупил по време на мъчението в банята на първия етаж. Рафиъл също стоеше над трупа на Педар. До него беше Арпиар Погосиян, който се прозяваше и разтриваше дебелия си врат. Двамата гледаха Данло. — Ти ли го бутна, диво момче?
Данло притисна юмрук в голия си корем. Входната врата на общежитието бе открехната и се блъскаше в касата с всеки пристъп на вятъра, а той стоеше гол и трепереше от течението. За разлика от другите момчета, които носеха дълги ватирани спални роби, Данло винаги спеше гол.
— Никога не убивай и не наранявай другиго — прошепна той, — дори в мислите си.
— Какво каза? — попита Рафиъл. Арпиар Погосиян избута Рафиъл настрани и се взря в Данло.
— Мисля, че не го е блъснало дивото момче. Бях буден, когато Педар се качи на четвъртия етаж. Чух какво извика. Никой друг ли не го чу? Беше нещо като: „Чудовища, целите са в кръв, махайте се, чудовища!“ Никой друг ли не чу Педар да крещи за чудовища?
Бяха го чули поне още четири момчета. Всички послушници едновременно започнаха да приказват — какофония от гласове, които се провикваха от етаж на етаж:
— Сигурно се е спънал.
— Защо се е спънал?
— Ако ти се беше привидяло кърваво чудовище посред нощ, и ти щеше да се спънеш.
— На кого му пука дали се е спънал? Не е трябвало да се качва по стълбите след изключване на осветлението.
— Точно така!
— Качвал се е, за да види Данло.
— Радвам се, че е мъртъв.
— Я тихо — може би ти се иска и ти да паднеш като него? Арпиар Погосиян тъжно сви рамене и погледна Рафиъл.
— Сто пъти съм му казвал да се пречисти от джука.
Докато Арпиар и Рафиъл обсъждаха халюциногенните свойства на джука и другите наркотици, към които Педар бе пристрастен, Хануман се спусна по стълбите и застана до Данло. Лицето му беше бяло като лед. Носеше спална роба и Данло я нахлузи. Всички гледаха Педар, но никой не искаше да докосне трупа. Много от момчетата никога не бяха виждали мъртвец и като че ли никой не знаеше какво да прави.