„Никога не убивай — помисли си Данло, като гледаше към Педар. — По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“
Той се обърна към Хануман. Очакваше да е ужасен от гледката на толкова много кръв. Но лицето на приятеля му беше безизразно и неразгадаемо.
В този момент големите дървени врати рязко се отвориха и влезе Бардо Справедливия, придружен от послушника, който бе отишъл да му съобщи за смъртта на Педар. Очите на майстора бяха кръвясали. По кожената му пелерина искреше сняг. Изглеждаше ядосан, сякаш го бяха откъснали от секс или сън. Той разтърка очите и изпъкналото си чело с огромната си, облечена в черна ръкавица ръка и накрая изтри капките по моравия си, напомнящ на луковица нос.
— За Бога, едно от момчетата ми е мъртво! — изкънтя гласът му. — Жалко.
После бавно, с отмерени крачки тръгна към тях. Всички студени огнени глобуси бяха включени и осветяваха закачените по стената картини — фантастични пейзажи от Старата Земя, Арцит и Ледопад.
— Традицията — избумтя мощният глас на Бардо, — традицията повелява да разследвам смъртта на това клето момче. Кой може да ми каже как е паднал?
Той набързо — съвсем набързо, като се имаше предвид сериозността на момента — разпита Данло, Хануман, Арпиар и други момчета. Някои от тях — предимно от втория и третия етаж — Бардо незабавно отпрати обратно в леглата. Майсторът крачеше по коридора и накрая коленичи до Педар. Погледна нагоре към стълбището и прецени ъглите и разстоянието с живите си кафяви очи. Забеляза пръсналата се по стъпала и камъни мозъчна тъкан и кръв. Главата и тялото на Педар плуваха в локва кръв. В първите мигове на смут след като Педар бе изкрещял, едно момче, Тимин Уанг, беше стъпило в кръвта и стъпките му минаваха по целия коридор. Малките кървави отпечатъци водеха покрай спалното помещение на първия етаж към банята, където според собствените му показания Уанг бе измил кръвта от краката си. Бардо обмисли отговорите му, също както и твърдението на Мадава ли Шинг, че по време на падането Данло и Хануман са били в леглата си, и стигна до незабавно официално (и напълно погрешно) заключение по отношение на смъртта на Педар: по някое време след вечеря на шейсет и четвъртата нощ от дълбоката зима в годината 2947-а Педар решил да се извини на Данло за всички несправедливости, които бил извършил спрямо него. Стигнал до това изненадващо решение, защото видял, че независимо колко му досаждал, колко го наранявал или позорил, Данло бил предопределен да е популярно момче и навярно дори да стане прочут и могъщ мъж. И че всъщност издръжливостта и вярата на Данло в ахимса променили Педар. По примера на фравашите, Данло винаги се стремял да отразява най-добрите страни на всеки, дори на враговете си. Познавайки Данло, Педар най-после видял себе си такъв, какъвто би могъл да е: умен, отдаден на истината и благороден. Затова се заклел публично да му се извини. След като всички си легнали, той се заизкачвал по стълбището, за да го направи, но някъде към края на стълбището, доста над третия етаж, му се привидели неговите „кървави чудовища“. Най-вероятно в паниката си се подхлъзнал, паднал и намерил смъртта си.
— Жалко — заяви Бардо. — Много жалко, но никой не може да обвинява никого, Педар сам си е виновен.
— Шантих — прошепна Данло. — Ми алашария ла шантих. — Той погледна Хануман, който продължаваше да се взира в Педар. В светлосините очи на приятеля му нямаше нито обвинение, нито състрадание. Нямаше нищо друго освен смърт.
— Мисля, че той мразеше самия себе си — тихо каза Хануман. — Поне повече няма да страда.
Точно в този момент Бардо въздъхна, бавно се приближи до тях и наведе глава, така че да го чува само Данло.
— Скоро трябва да поговоря с теб, Данло уи Соли Рингес. Навярно утре или вдругиден. — Майсторът отново повдигна глава към стълбите на Дома на опасностите и измърмори: — О, жалко.
После пристигнаха двама калфи резачи с шейна и откараха трупа на Педар. Арпиар Погосиян и неговите приятели донесоха четки, кофи и разтворители, които щяха да изличат кървавите петна от пода — това беше много лична работа и те не възнамеряваха да я възлагат на първокурсниците. Бардо напомни на всички, че на следващата вечер в светилището ще има заупокойна молитва, и ги прати в леглата.
Данло не можа да заспи. Под чаршафите и одеялата бе меко като сняг. Той лежеше буден под черната потискаща тишина на спалното помещение и мислено повтаряше думите на майстор Бардо: „Никой не може да обвинява никого. Сам си е виновен.“ Но Данло обвиняваше. Единствен от всички послушници, резачи и майстори, той беше сигурен, че знае причината за смъртта на Педар.