— Пет пъти ходих в светилището — оплака се една вечер Данло на Хануман. — Майстор Бардо все го няма. Как мога да науча истината за майка ми и баща ми, след като го няма?
— Ти си син на мъж, който е станал бог — отвърна приятелят му. Седеше на леглото си, подредил фигурите на шаха на шейсет и четирите черно-бели квадратчета, и играеше сам срещу себе си. Играта като че ли напълно го бе погълнала. След смъртта на Педар се беше затворил в себе си и в същото време изглеждаше по-жив от всякога, по присъщия си потаен начин. — Баща ти е Малъри Рингес — какво повече има да знаеш?
Данло наведе глава — спомни си как бе погребал приемните си братя и сестри в снега над девакската пещера.
— Всичко — отвърна той.
— За народа си ли мислиш, Данло? За девакския народ?
— Да.
— Не трябва да обвиняваш баща ти за случилото се с племето ти.
— Аз… не искам да го обвинявам.
— Не трябва да обвиняваш и себе си за случилото се с Педар.
Данло внезапно вдигна поглед и каза:
— Познаваш ме прекалено добре, струва ми се.
— Такава му била съдбата — рече Хануман. — Просто случайност.
— Но хариджаните не вярват, че е било така.
— Хариджаните са свободни да вярват в каквото си искат.
— Чух — каза Данло, — че някои от господарите също не вярват.
Хануман взе от ъгъла на дъската солницата, която заместваше липсващия бял бог, и я премести на друго квадратче. Изглеждаше спокоен и безгрижен.
— Вярно е — потвърди той. — Господарите Джурасек и Цицерон искат следствие с акашик.
— Акашиците с техните компютри — те могат да гледат във всички части на ума, нали?
— Така казват — отвърна Хануман.
— Тогава господарят Цицерон може да ни изправи пред акашишкия съд. За да провери дали някой от нас не знае защо е умрял Педар.
— Не трябва да се тревожиш за това — каза Хануман. — Бардо обеща, че няма да позволи никой от послушниците да бъде подложен на акашишки съд.
— Аз… струва ми се, че зная защо умря Педар — рече Данло и продължително изгледа Хануман.
Хануман свърши играта си, събори солницата в знак на поражение и тихо попита:
— И защо умря?
Със сподавен глас, за да не уплаши другите послушници, с накъсани потоци от думи, натежали от спомени и срам, Данло му разказа как е нарушил ахимса и е пожелал смъртта на Педар.
— Но ти изобщо не трябва да съжаляваш за това, което си пожелал — каза Хануман. — Или което си помислил. Мислите на човек са си само негови.
И продължи да успокоява Данло, че в Никогея нямало престъпления на мисълта, освен ако, разбира се, човек не принадлежал към някоя от Кибернетичните църкви.
— Трябва да знаеш, че при пречистващата церемония на Църквата се използват акашишки компютри. За да четат човешките мисли, дори най-тайните части от душата. Но винаги има начини да избегнеш такива компютри.
— Какви… начини?
— Начини — отвърна Хануман и очите му станаха непроницаеми. — Говори се, че сетиците знаят начини да контролират всеки компютър. Начините на сетиците, мисловните йоги, които предават на учениците си.
— Но ние никога няма да станем сетици — каза Данло.
— Каквито и да станем, недей да се безпокоиш за акашишкото следствие. Наистина няма защо да се страхуваш. Данло кимна, но не каза нищо.
— Бардо трябва да се безпокои, не ние — прибави Хануман. — Глупаво е, но някои господари обвиняват него за смъртта на Педар. Хариджаните също.
— Но защо?
— За това, че е позволил на главния послушник да те разпредели при Педар за Деня на покорството. За това, че е допуснал враждата помежду ви да стигне прекалено далеч. И разбира се, за това, че е позволил на Педар да се качва всяка нощ в стаята ни.
— Съжалявам… че съм докарал толкова неприятности на Бардо.
— О, не — каза Хануман. — Бардо постоянно сам си докарва неприятности. И по същия начин винаги намира начин да се измъкне.
— Ами ако колегията на господарите го накаже? Ако направят някой друг майстор на послушниците?
— Ами ако утре някоя звезда край Никогея избухне в свръхнова и унищожи всички ни? — отвърна Хануман. — Със същия успех можеш да се страхуваш, че хариджаните ще наемат убиец, за да отмъстят за смъртта на Педар.
Данло внезапно вдигна поглед и попита:
— Ти страхуваш ли се от това, Хану? Известно време Хануман гледа към дъската, после неловко се засмя и каза.
— Струва ми се, че ти също ме познаваш прекалено добре.