На върха на стълбището, между огромните колони, поддържащи фронтона, Данло и Хануман се поклониха на седемте библиотекари, строени в официалните си тъмносини роби. Една от тях, невероятно грозна жена, ги спря преди да успеят да приближат до огромните врати. Казваше се Лилит Волу. Данло се беше срещал с нея и с другите калфи библиотекари. Лилит ги стрелна с кривогледите си очи. Подобно на зловещите каменни капчуци на прочутия джакарандийски храм, тя хвърляше свирепи погледи на всеки, който се опиташе да мине покрай нея.
— Моля, имената ви — каза Лилит. Гласът й напомняше на грухтене, сякаш бе разгонен копринокоремест глиган. Носът и също приличаше на зурла: огромен, с космати ноздри, които можеше да отваря и затваря, когато си поиска. Данло не вярваше на твърденията й, че някога народите край Примула Луз специално предизвиквали такива лицеви деформации според изискванията на отдавна забравени религиозни закони.
— Но, Лилит, нали ме познаваш?
Данло, който имаше прекрасна памет, намираше за съвсем естествено Лилит да го помни, след като веднъж, сто и осемдесет дни преди това, се бяха срещали. По време на предишните му идвания в библиотеката на тези омразни формалности го бяха подлагали други дежурни калфи. Разбира се, Лилит наистина познаваше гласа и лицето му, защото специално се бе обучавала при паметист да идентифицира всички послушници в академията.
— Моля, дайте ми имената си — високомерно повтори тя.
На стъпалата зад Данло и Хануман се беше събрала опашка — един червендалест майстор хоролог, нетърпелив и строг в червената си роба, един хайкуист, който имаше измъчения вид на човек, наскоро подложен на прекалено много компютърна симулация, и трима висши послушници, идващи от игра на хокий в Ледения купол. Данло усещаше миризмата на чистата им солена пот. Те стояха на студените стъпала, подскачаха и издишаха валма пара, докато местеха поглед между Хануман и него.
— Аз съм Хануман ли Тош — отвърна Хануман и пристъпи пред Данло.
— Много добре — можеш да минеш — рече Лилит. Данло й се усмихна преди да каже:
— А аз съм Данло. Всички ме наричат… Данло Дивия. Лилит приглади робата върху ниското си, трътлесто тяло и отвърна:
— Данло уи Соли Рингес — това е пълното ти име, нали? Облите камъни в основата на най-близката колона бяха покрити с ледена кора и Данло я подритна. Голямо парче лед се отчупи и бързо се плъзна надолу по стъпалата.
— Да — потвърди той. Срамуваше се, че изглежда, всички бяха научили за произхода му. — Данло… уи Соли Рингес.
— Моля те, всеки път преди да влезеш, казвай пълното си име — рече Лилит. — Съгласен ли си?
— Да — отвърна Данло.
— Тогава можеш да влизаш.
Официалността и сериозността й бяха колкото забавни, толкова и досадни, затова той отново й се усмихна и се поклони малко по-дълбоко, отколкото трябваше. После се обърна и последва Хануман в централната зала на библиотеката — огромно помещение от полиран камък, пълно със застоял въздух и полумрак. Въпреки кръга студени огнени глобуси над централния фонтан (или навярно заради мъждукащата им бронзовосиня светлина), трудно можеха да се разпознаят цветовете на робите на специалистите, които бързаха насам-натам. Данло не можеше да различи есхатолозите с техните сини роби от библиотекарите. Все още следвайки Хануман, той минаваше покрай архаични свитъци и ръкописи, запазени в безвъздушни прозрачни крипти. Двамата се насочиха към отсрещната стена, където западното крило се свързваше с централната зала. Там откриха трима майстори библиотекари, които седяха на пейки в малката си ниша. Данло знаеше, че трябва да са такива, защото и тримата ги изгледаха с услужлив поглед, сякаш единствената цел на живота им бе да се грижат за млади послушници.
Данло отново съобщи името си, пълното си име, и попита дали с Хануман могат да получат две клетки. Единият от библиотекарите им каза да почакат малко и те зачакаха. Плешивата глава и мършавото лице на библиотекаря му придаваха вид на жив череп. Той поглади лъскавото си голо теме, отиде до масата по средата на нишата и бързо провери картата на западното крило. Петстотин трийсет и двете клетки на огромното крило на послушниците бяха представени като инкрустирани цветни дървени правоъгълници, върху които бяха поставени малки бели фигурки — сложно резбовани парчета оникс с големината на детско пръстче. Библиотекарят продължаваше да поглажда изпъкналото си чело и да хапе устни. От мрака на западното крило се появи негов колега, влезе в нишата, провери картата, взе две от фигурките от масата и съобщи.