— Ако младите послушници искат клетки, двеста и дванайсета и двеста и тринайсета се освободиха.
Първият библиотекар взе фигурките от ръката му, върна ги в съответните правоъгълници и се загледа в лицето на Хануман. После се обърна към Данло и попита:
— И двамата ли сте първокурсници? Тогава ще ви трябва водач, нали? Съгласни ли сте за днес да имате общ водач?
По време на предишните си идвания тук Данло никога не беше възразявал, макар отлично да знаеше, че Хануман предпочита да има личен водач. (Всъщност приятелят му би бил най-доволен изобщо да няма такъв.) Всички първокурсници обаче се насърчаваха да посещават библиотеката по двойки, за да пестят силите на малобройните библиотекари. Това бе сравнително ново правило за послушниците и действаше едва от 2934-та година, времето на Пилотската война, когато сто и десет майстори библиотекари бяха напуснали Ордена, за да се присъединят към енциклопедистите от по-голямата библиотека на Ксандария. През тринайсетте години оттогава библиотекарите в Никогея — подобрите — бяха принудени винаги, когато е възможно, да съпровождат едновременно по двама послушници до клетките им.
— Съгласни ли сте? — повтори плешивият. Данло забеляза, че Хануман гледа към тримата свободни библиотекари, които седяха на пейката си. Очевидно се пазеха за онези облагодетелствани висши послушници, които биха могли да поискат личен водач.
— Съгласни сме — накрая отвърна Хануман.
— Да — потвърди Данло. — И преди сме идвали заедно.
— Много добре — каза библиотекарят. — В такъв случай, моля, последвайте ме.
Той ги поведе в западното крило по стълбище с очукани и много изтъркани стъпала и после по почти неосветени разклоняващи се каменни коридори. Най-яркото нещо, което можеше да види Данло, беше подскачащият нагоре-надолу череп на библиотекаря. Въздухът бе топъл и смърдеше на мухъл, влага и трийсет века на потни тела. Минаваха покрай безбройни врати от тъмно гнило дърво. Най-после стигнаха до вратата на двеста и дванайсетата клетка или по-скоро до вратата, която водеше към съблекалнята на клетката.
— Пристигнахме — съобщи библиотекарят и отвори вратата пред Данло. После направи още десетина крачки в мрака и стигна до вратата на двеста и тринайсета клетка, която също отвори и покани вътре Хануман. После се върна по средата между клетките и преди да влезе в своето помещение каза:
— Казвам се Баран Смит. Желая и на двама ви плодотворно пътуване.
Хануман се поклони на майстор Баран Смит, погледна Данло и се усмихна — странна, нервна усмивка, като на дете, канещо се да отвори вратата на стая в дома на родителите си, в която са му забранили да влиза. После с кратко кимване изчезна в клетката и затвори вратата зад себе си.
Както всеки път, Данло влезе в душната сумрачна съблекалня на своята клетка и изпълни обичайния ритуал: събу си обувките, съблече робата си, окачи дрехите на закачалките на стената, напълни горещия басейн с вода и се изкъпа. Стаята беше толкова малка, че ако разпереше ръце, можеше да докосне и двете стени. Когато свърши, се изправи. От тялото му капеше вода и пот. Данло се обърна с лице към черния отвор в края на помещението и докосна перото на Ахира, за да си даде кураж. Докосна и белега над окото си и мислено каза библиотекарската мантра:
„Всеки акт на познание носи напредък на света“. После прошепна „шантих“ и влезе в клетката.
Почти незабавно тя се запечата зад него. Това помещение бе още по-малко от съблекалнята. Състоеше се от нисък воден резервоар, заобиколен от таван и стени от тъмнолилави неврологици. Неврологиците представляваха кристална решетка от протеини, живата верига на напътстващия компютър на клетката. „Клетката е компютър“ — напомни си Данло. В известен смисъл влизането в послушническа клетка беше все едно да проникнеш в сърцето на компютър или по-скоро да се промъкнеш в артерията на компютърен мозък. Докато се движеше в помещението, Данло много внимаваше да не докосне неврологиците, все едно че бяха очи. Влезе в резервоара и се отпусна по гръб.
Водата бе топла като кръв, гъста и тежка от разтворените минерални соли, стотици килограми карбонати и сулфати, които увеличаваха плаваемостта й. Когато в стаята стана тъмно, Данло спокойно заплува по повърхността, като потъваше и изплуваше, подобно на носено от течението дърво в тропическо море. Скоро вълничките утихнаха и всяко движение спря. Чернотата, която го поглъщаше, беше абсолютна като в дълбокия космос. Нямаше нито звук, нито жега, нито студ, нито каквото и да е друго усещане, стимулиращо нервите му. Топлата вода докосваше всяка негова част освен лицето и разтваряше в себе си чувството му за гравитация и представата му, че е отделен организъм, откъснат от своята среда. Всъщност Данло дори не можеше да каже къде завършват мембраните на тялото му и къде започва солената вода. Това разтваряне на физическото му същество в компютърните вътрешности бе едновременно успокояващо и невероятно ужасяващо. До този момент вече бе лежал така дванайсет пъти в очакване компютърът да възпламени с информация инертните му нерви.