„Сега трябва да се насочиш към познаване, млади послушнико, иначе ще се загубиш в словесната буря.“
„Познаването“, дешифрирането и разбирането на идеопластите — четенето на символите — е най-елементарната част от синтаксиса, но не е изкуство, което се учи лесно. Компютърът поставяше във визуалното поле на Данло редове от блестящи мислени символи на многобройните учения и концепции, свързани с божественото начало. Той изучаваше връзките между идеопластите — подобно на диаманти и смарагди във фравашки гоблен, те бяха подредени в система, носеща определен смисъл. Данло познаваше идеопластите един по един и като цяло, което разкриваше поразителни сходства между извънземни и древни философии. В познаването, в почти органичните съответствия между идеопластите, в начина, по който положението на всеки един от тях оказваше въздействие върху положението и смисъла на всеки друг, той виждаше прекрасни идеи и истини, които иначе не би могъл да разбере.
Изчислителите от първите кибернетични религии разглеждали вселената като компютър. Всеки бит от материалната действителност се приемал като компонент на този универсален компютър. Затова всяко събитие в пространствовремето се смятало за резултат от процеса, при който вселената изчислявала последствията от природните закони, наричани от изчислителите „алгоритми“. Според най-старите кибернетични геологии, преди двайсет милиарда години, в момента на сътворението, вселената била програмирана да работи по тези алгоритми, докато получи отговора на някакъв основен въпрос, и после да спре.
Тъй като редовете идеопласти сега се образуваха прекалено бързо, за да може да ги познава лесно, Данло се изключи от словесната буря. Искаше да помисли насаме. Навсякъде около голата му кожа имаше чернота, топла вода и истински въздух, натежал от сол и влага, но в ума си той все още можеше да види прекалено много от идеопластите. Беше роден с майчината си „образна памет“, която често му носеше колкото радост, толкова и ужас и смут. В полето на паметта си, в което цветовете на всички образи бяха чисти и ясни като сребристата зеленина на шихово листо, особено изпъкваше един идеопласт. Той произхождаше от един от великите изрази на Упанишадите и символизираше мистичното равенство между най-дълбоката човешка същност и върховната божественост, съдържаща се в цялата действителност. Приличаше на капковиден диамант увиснал по средата на сфера от още десет хиляди подобни капки, всяка от които искреше в лилаво, червено или тъмносиньо и отразяваше светлината на всички останали. Данло не можеше да откъсне вътрешния си поглед от този прелестен идеопласт, не можеше и да забрави многото други идеопласти, свързани с него. Или по-скоро, можеше да ги забрави с изключителна трудност. Трябваше да използва един от триковете на паметистите: да си представи огромно снежно поле, върху което един по един да хвърли идеопластите, докато всички не изчезнат сред пластове бял сняг сорееш. Едва тогава можеше да прочисти паметта си. Едва тогава можеше да открие спокойното място, където мислите му бяха по-дълбоки от потока на простите символи или думи.
„Действителността зад всички неща, дълбоката действителност, която според някои е непознаваема и неизразима… ако изобщо съществува по-дълбока действителност, воля под действителността на природните закони, под снега и леда, под благословения естествен свят, как бих могъл да я позная такава, каквато е?“