„Трудно е да се формализират… концепциите за божествата или за Бог, нали? И за вселената. Винаги стои проблемът за обяснението на собствената си същност, парадоксът на Ръсел, парадоксите.“
„Данло? Можеш ли да ме разбереш, млади послушнико? Моля те, абстрахирай се от усета си за пластовост за момент.“
„На човешкото същество… на мен ми е трудно да мисля за Бог.“
„Но ти всъщност формализира тази трудност, нали?“ „Имате предвид израза «бог не може да се почита от никой друг, освен от бог» ли?“
„Точно така. Изразът се съдържа в твоя въпросен ред. Знаеш ли, че преоткриваш една от поговорките на древния санскрит: «Надеро девам аркайер»?“ „Не, не го знаех, сър.“
„И формализирането ти на опита на схоластиците за помиряване на човешката свободна воля с Божието провидение е максимално точно.“ „Благодаря ви.“
„Обаче неточно свързваш това помиряване със съвременната кибернетична доктрина за Спирането. Съответствията са слаби и не са потвърдени от исторически факти.“
„Но нима не доказах, че… не съществува универсален алгоритъм, който да определи дали компютърът изобщо ще спре?“
„Доказателството ти е изящно, млади послушнико. Навярно дори блестящо. Но ти само възстанови нещо, което е известно от хилядолетия.“
„Но ако Бог, кибернетичната концепция за божество или за първопричина извън тази вселена, ако това божество е програмирало вселената да получи отговор… на някакъв почти невъзможен въпрос, няма начин да разберем какъв ще е този отговор. Ако наистина има отговор или решение, няма да е възможно да го научим, без да оставим вселената, възприемана като компютър, да продължава да работи, докато не спре и…“
„Продължавай, моля те.“
„И следователно Еде, възприеман като Бог… не би могъл наистина да е Бог или не би могло да се твърди, че е станал Бог, тъй като бъдещето… тъй като вселената създава бъдещето миг по миг по единствения начин, по който може да се създаде. Или познае. Не е възможно да се предвиди съдбата на Еде. Или съдбата на когото и да било. И следователно помиряването на свободната воля с детерминизма трябва… да съответства с доктрината на Спирането.“
„Така е, разбира се. Но ти никога няма да откриеш верните съответствия, ако не познаеш историята на Кибернетичната универсална църква.“
„И коя част от тази история трябва да позная?“
„Ти сам трябва да разбереш, млади послушнико.“
„Но аз…“
„Сега трябва да се заемеш с познаване, млади Данло. Моля те, извини ме, докато познаваш.“
Този път, когато се върна към словесната буря, Данло по-бързо и по-ясно позна редовете идеопласти. Той се мъчеше да освети понякога тъмната и едва доловима връзка между доктрините на Кибернетичната универсална църква и историята на Цивилизованите светове. Информацията се появяваше пред него във все нови редове от идеопласти. За Николос Дару Еде и основаването на Църквата имаше повече данни, отколкото си беше представял — блестящи, огромни, замръзнали морета от информация. „Информацията не е познание — каза си той. — И познанието не е мъдрост.“ Макар да знаеше, че тази поговорка на библиотекарите определено е вярна, в усилващата се в него словесна буря той откри и познание, и мъдрост. В идеопластите бе кристализирал трудът и мъдростта на петстотин поколения от най-добрите човешки (и фравашки) умове. Докато познаваше открития, факти и концепции, изпитвани безброй пъти през хилядолетията, Данло чувстваше, че се докосва до тези умове. Играеше си с най-обобщените кибернетични сетива, с усета си за ших. Ших беше естетиката на познанието или по-точно, връзката между мъдрост и познание. В много отношения ших бе едновременно и сетиво, и чувствителност, чувство за действителност, красота и истина, което го напътстваше сред планините и ледниците от информация. Тази информация бе съставена от много свързани помежду си пластове. Тя беше многоплоскостна и сложна — познаването й бе почти като да следваш ледените иглици на снежинка, които се разделяха безброй пъти от ослепителния й център. Информационните редове можеха да се разглеждат като прекрасни цялости, синтезиращи заключенията на различни философски системи, или да се изследва значението на всяка замръзнала точка както и на многобройните й подточки: кристализирало знание в кристали в още по-малки кристали. Всеки пласт беше построен със същата сложност като следващия. Ровенето в информационните пластове, за да открие конкретен факт, и след това бързото изкачване на повърхността, за да долови определени исторически тенденции и модели, го зашеметяваше. Ако ших не му помагаше да оценява изящността на тези модели и факти — и да избира по кои пътища през сложната тъкан на знанието си струва да мине, — редовете от идеопласти скоро щяха да го погълнат.