— Да, Песента на живота, но тя е само песен, песента на нашия народ. Има и други песни. Звездите блестят със светлината на очи, да, но това е просто сравнение. Символ, като символите за числата, които рисуваме на снега. Има нещо друго за звездите, което… трябва да ти кажа.
— Кажи ми го, моля те.
— Ще ми е трудно да ти го обясня.
— Моля те.
Соли въздъхна, после каза:
— Всяка звезда е като Сауел, слънцето. Горене, превръщане на водород в светлина. Само в тази галактика има триста милиарда такива огньове. А галактиките… са много. Кой би могъл да си помисли, че във вселената има толкова много?
Данло притисна кокалчетата на ръката си до челото му. Чувстваше се нещастен и объркан. Веднъж, когато бе на осем години, двамата с Хайдар попаднаха в морето на моратет. Небето се беше затворило, бяло и ниско над безкрайната белота на леда. В продължение на десет дни след това той не бе в състояние да различава ляво от дясно, горе от долу. Сега отново се почувства загубен, сякаш го притискаше моратет на душата.
— Не разбирам.
— Звездите са като огньове, които горят из пространството. Из черното замръзнало море. Има хора, които могат да пътуват от звезда на звезда със съдове, наречени светлинни кораби. Такива мъже — и жени — се наричат пилоти. Твоят баща беше пилот, Данло.
— Моят баща ли? Истинският ми баща? Как се е казвал? — Той хвана ръката на Соли и прошепна: — Кой е благословеният ми баща?
Но Соли като че ли не го чу, а заговори за неща, които Данло не можеше да разбере. Разказваше за многобройните чудеса на галактиката, за огромната черна дупка в центъра й и за онзи блестящ, покрит с купол район от галактиката, който наричаше Вилд. Човешките същества, обясни Соли, се били научили да карат звездите да избухват в свръхнови — докато двамата разговаряли под умиращото небе, десет хиляди сфери се уголемявали към краищата на вселената.
— Толкова много звезди — каза Соли, — толкова много светлина.
Данло, разбира се, не можеше да разбере, че тази дива звездна светлина накрая ще стигне до неговия свят и ще убие всички растения и животни на Ледопад. Знаеше само, че Соли умира и му се привиждат невъзможни неща.
— Кой е баща ми? — повтори той.
Но Соли беше изпаднал в последното си видение и думите му нямаха никакъв смисъл.
— Пръстените — мъчително промълви той. — Пръстените. От светлина. Пръстените от вечност и аз… аз, ох, боли, боли, боли!
Най-вероятно се опитваше да каже на Данло, че е негов дядо, но не успя. Скоро устните му посиняха и замлъкнаха и думите останаха завинаги неказани.
— Соли, Соли!
Данло затвори очите на Соли и ги целуна.
— Шантих, Соли, нека душата ти намери пътя си към обратната страна.
И после го погълна чудовищността на всичко, което се беше случило през последните дни. Той скочи, отхвърли кожата от раменете си и застана гол пред света.
— Не! — извика Данло. — Не! — Но нямаше кой да го чуе.
Огньовете бяха отслабнали, смътни оранжеви отблясъци, загубени в мрака на нощта. Бе много студено. Той гледаше как огньовете гаснат. Започна да трепери. — Не — прошепна Данло. Вятърът открадна дъха от устните му и го отнесе. Тялото го болеше толкова силно, че той с радост посрещна вцепенеността, но за душевната му болка това не промени почти нищо. Как щеше да живее сега, какво щеше да прави? Бяха го обрязали, част от него бе умряла и той вече не беше от онабара, веднъж родените деца. Но докато не завършеше прехода си, нямаше да е цялостен, щеше да е като край на копие без връх. Никога нямаше да е от диабара, дважди родените мъже. И тъй като знаеше, че само дважди родените мъже, научили цялата Песен на живота, могат да са напълно живи, почти се отчая.
По-късно погреба Соли при другите над пещерата. И след като постави на гроба му и последния замръзнал камък, се помоли:
— Соли, пела ур-пада, ми алашария, шантих. — После силно стисна клепачи и извика: — О, Ахира, какво да правя?
И тогава попадна в мечтаното време, и вятърът из дърветата му отговори. Разнесе се шумолене на въздух, носещ дълбокото гърлено бухане на снежния бухал. Това беше Ахира, неговото второ аз. Кацнал високо на сребристия клон на едно дърво ю оттатък покритото със сняг гробище, Ахира го търсеше в мрака.
— Ахира, Ахира.
Кръглата белоснежна глава на бухала се обърна към него. Очите му бяха оранжево-червени, диви и безкрайно мъдри.
— Данло, Данло. — Бухалът отново обърна глава и очите му проблеснаха със звездна светлина. И Данло внезапно съзря част от кръга на хала: Световният дух не възнамеряваше той да се присъедини към племето на патуините, нито към което и да е друго племе от островите на запад. Кой беше той, че да отнесе злото на шайда при своите братовчеди? Не, нямаше да обремени народа си с такива неизразими скърби. Независимо че непременно трябваше да чуе цялата Песен на живота, бъдещето и съдбата му не лежаха в тази посока.