В рамките на един ден след избухването на болестта болният от чума проявява следните симптоми: треска, повръщане, диария, придружени с ужасно главоболие. После започват гърчове, тетанус, кървене от ушите и неизбежно…
„Не!“
Компютърът прати във визуалното поле на Данло образ, пъстроцветна симулация на архитект, умиращ от чума. Но Данло нямаше нужда да вижда ужасните цветове на чумата: бялата пяна от бледите устни, коричките червено-черна кръв, почернелите очни кухини и самите очи, сиви като олово, загубили светлината си в смъртта. Внезапно той разбра, че и преди е виждал смърт от чума. „Шайда е смъртта, която отвежда цял народ от другата страна на деня“ — помисли си Данло. Хайдар, Чандра, Уемайло и останалите осемдесет и петима от девакското племе бяха умрели от ужасна чума. Как обаче са били погубени от древен и изчезнал вирус, той нямаше никаква представа.
Чумният вирус не е изчезнал. Към края на Войната на лицата той заразил на практика всички човешки същества от Цивилизованите светове. Оцелелите носели вируса в хромозомите си и го предавали на потомството си. Той се впечатал в човешкия геном като пасивен, макар и паразитен сегмент от ДНК. При повечето хора вирусната ДНК се задържа в инертно състояние от потискащи гени. Само в онези няколко общества, изолирани от историческите разтърсвания, могат да се открият човешки същества, които не притежават такива гени. Тези хора се подават на контакт и с зараза от…
„Не!“
Данло се изправи в резервоара. Плочките на дъното бяха твърди и хлъзгави, тъмните вълни плискаха корема му. Тъй като беше прекъснал интерфейса с напътстващия компютър, той не виждаше абсолютно нищо, нито с ума си, нито с очите си, които горяха от течните соли.
— Не! — извика Данло на глас, яростен вик, роден дълбоко в гърлото му. Той изпълни чернотата на клетката, блъсна се в живите вътрешни стени на компютъра, отекна за миг, после стихна. Наситеният протеинов мирис на неврологиците се смесваше във влажния въздух с острата миризма на потта му.
— Шайда е мъжът, който убива други мъже — промълви Данло.
Но никой не го чу да рецитира този стих от девакската Песен на живота. Напътстващите компютри на библиотеката са чувствителни и към най-дълбоките човешки мисли, но когато човек се изключи и говори единствено на езика от гласно изречени думи, звуковите вълни се отблъскват от глухите като камък неврологици.
— Татко, татко, какво си направил?
Но никой не му отговори. Единственият звук бе дъхът му, който клокочеше в гърлото му, и плискането на топлата вода в голото му тяло.
— Майстор Смит? — изрече той. — Казвате, че не трябва да обвиняваме баща ми. Но… той е отвел експедиция при девакския народ!
После осъзна, че колкото и високо да вика, нито майстор Смит, нито който и да било друг може да го чуе. Стените на неврологиците съвършено изолираха звука и вътрешността на напътстващия компютър можеше да е най-тихото място във вселената. Тъй като искаше да накара библиотекаря по-правилно да оцени трагедиите (и престъпленията) в живота на Малъри Рингес, Данло пак се отпусна във водата, включи се в напътстващия компютър и незабавно ангажира усета си за електронна телепатия.
„Майстор Смит? Вие се възхищавате на баща ми, защото е търсил тайната на вселената. Смятал е, че древните еди… са кодирани в алалойската ДНК. Че висшите божества са каркирали тази тайна в най-старата ДНК, нали? Баща ми е мислил, че алалойската ДНК е различна от тази на цивилизованите хора. И следователно че е прекрасна и благословена.“
Данло изчака майстор Смит да му отговори, но телепатичното пространство, което споделяха, беше тихо като неподвижна вода. Предполагаше, че библиотекарят напътства търсенето на Хануман или че му се е ядосал, защото толкова внезапно се е изключил. Много пъти бе получавал предупреждения за опасностите, които крие рязкото прекъсване на интерфейса.
„И така, баща ми заминал при алалоите. При благословените деваки. И тяхната ДНК наистина била различна. Тя… е различна. Те живеели на Куейткел от пет хиляди години — Войната на лицата изобщо не стигнала до тях, нито пък чумата. О, благословени Боже! Те бяха толкова невинни, толкова редки!“
Той зачака майстор Смит да защити действията на баща му, да отрече факта, че Малъри Рингес е трябвало да знае, че алалойският народ няма имунитет срещу чумата. Зачака майстор Смит да осъди Малъри Рингес за безотговорността му, състояща се в неговото незнание, че наред с всички цивилизовани хора е носител на смъртоносна чума.
„Баща ми е убиец?“
Баща му, той го знаеше, бе лягал с девакски жени. Беше споделял семето си с тях. Съзнателно да заразиш други с такава шайда ДНК — това бе убийство. Баща му трябваше да е съзнавал, че някой ден — след четиринайсет години или след четиринайсет поколения — вирусът, заразил деваките, ще се разбуди и че това ще е краят на племето.