„Баща ми трябва да го е знаел, нали? Но не го е интересувало. Защо един бог ще се интересува дали е убил мъже или жени?“
Защо един бог трябваше да се интересува, че е убил много племена? Данло си спомняше, че всяка зима, щом морето замръзнеше, Хайдар и други от племето му посещаваха олоръните, санурите и патуините. И през годините мъжете от тези племена със сигурност бяха ходили при много други племена далеч на запад от Куейткел. Чумният вирус беше убил деваките и докато Данло плуваше в резервоара и се чудеше защо майстор Смит не му отговаря, вирусът тайно убиваше неговите братовчеди от патуинското племе. Скоро, някой ден, навярно следващата дълбока зима, ако той не направеше нищо, за да възстанови хала природата на света, вирусът щеше да убие всичките двеста и дванайсет племена на алалоите и народът му щеше да изчезне.
„Човек копнее да стане бог… и после става убийство. Убийство след убийство след убийство. Защо светът на хората не е нищо друго, освен убийство?“
След дълго очакване на отговор Данло започна да се тревожи. Хрумна му, че причината за мълчанието на майстор Смит е нещо лошо, случило се в пътуването на Хануман. Навярно приятелят му се бе загубил в словесната буря и не можеше да открие изход от шиховото пространство. Навярно беше толкова погълнат от кибернетичната самади или от някое от другите състояния на компютърно съзнание, че нямаше желание да се върне към себе си. А може би Хануман се беше опитал да проникне в тайните информационни банки на библиотеката, само за да бъде съборен в безсъзнание от охранителните компютърни програми. Бе се случвало и с други послушници. Навярно Хануман лежеше в резервоара си със затворени очи и мъртъв ум, дишайки топлата, натежала от сол вода.
„Майстор Смит, моля ви! Добре ли е Хануман?“
Майстор Смит бе казал на Данло, че не трябва да разпитва за пътуванията на други послушници, но сега той прекалено се безпокоеше, за да мисли за такива забрани. Трябваше търпеливо да чака в клетката си. Трябваше отново да се потопи в прекрасните информационни потоци на компютъра и да чака докосването на мислите на библиотекаря, но нямаше желание за повече информация. Можеше да лежи по гръб и да плува в резервоара, да чака с часове, мигове или дни, да чака безкрайно, както го бяха научили Хайдар, Трипръстия Соли и другите мъже от девакското племе. След дълго чакане обаче Данло започна да усеща някакъв слаб и далечен мирис. Макар че не можеше точно да го определи, макар че се смесваше със силната миризма на неврологиците и солената вода, той го разтревожи. Беше почти сладък и проникваше през ноздрите му дълбоко в мозъка. Зловещият мирис предизвика прилив на чувства и спомени и Данло внезапно се уплаши.
„Откакто Педар умря, Хануман вече не е същият — помисли си той. — О, Хану, Хану, защо не си самият ти?“
Когато вече не можеше да чака, Данло изскочи от резервоара и излезе от отворилата се пред него клетка. Навлече дрехите върху мокрото си тяло и отвори външната врата на съблекалнята. В коридора се заизвива пара и внезапно миризмата, която го беше разтревожила, стана много по-силна отпреди. Данло разбра, че би трябвало да я разпознае. Че би трябвало да се ужасява и отвращава от нея, както от миризмата на смърт, макар да се измъчваше, че не може да си спомни защо.
„Смърт след смърт след смърт.“
Той с всички сили се затича по коридора, стигна до тъмната гнила врата на наблюдателната стая на библиотекаря.
— Извинете, майстор Смит, Хануман добре ли е?
Изчака малко, после отново почука, после заудря по вратата с юмрук, докато не осъзна, че майстор Смит няма да му отговори. Блъскането му кънтеше в голите каменни стени на мрачния коридор. Но наблюдателната стая и самите клетки бяха построени така, че да заглушават всички външни звуци, и колкото и отчаяно да удряше или викаше, никой нямаше да го чуе.
„Кановото масло е миризма на смърт — внезапно си спомни той. — Поетите-воини използват парфюми от кана.“
С тази ужасяваща мисъл Данло пренебрегна всички правила и отвори вратата. Мирисът на каново масло стана плътен и силен, нахлу като електричество в мозъка му, гърлото му се сви и Данло се задъха. В стаята се носеше и друга миризма, богата и изпълнена с живот. Като дете много пъти бе усещал този възбуждащ мирис. Това беше мирисът на кръв — мирисът на смърт. Скръстил ръце в скута си, на малкия матрак в дъното на помещението изискано седеше майстор Смит. Данло почти очакваше да го види да плува в басейн с вода, но после си спомни, че майсторите библиотекари не се нуждаят от такива спомагателни приспособления, за да се включват в напътстващите компютри. За сметка на това майсторът плуваше в локва кръв. Подът на клетката лъщеше от кръв и матракът вече не бе бял, а почти съвсем червен. Бяха минали много години, откакто Данло беше виждал толкова много кръв — когато Хайдар бе пронизал женски шагшай върху новия сняг и после преряза гърлото му с ножа си. Данло пристъпи към майстор Смит, за да види по-добре какво се е случило. Библиотекарят изобщо не седеше, а се бе отпуснал на стената. Очите му бяха отворени и лицето му беше сгърчено от изненада, сякаш някой го бе заварил в дълбок интерфейс, неспособен да вижда, чува и да се движи. Някой трябва да беше отворил вратата също като Данло, бе се втурнал в стаята и беше прерязал гърлото му.