„Убийство след убийство след убийство.“
Макар че червенината на стаята и натрапчивата миризма на кана като че ли щяха да продължават безкрай, цялата гледка, мирис и спомен на Данло траяха само миг. Щом видя, че майстор Смит е безнадеждно мъртъв, той се обърна и изтича навън.
„Поетите-воини убиват, защото обичат да убиват.“
Втурна се към клетката на Хануман. Движеше се толкова бързо, че мократа му опашка силно го шибаше по гърба и пращаше капки вода във въздуха. Искаше да каже на приятеля си, че онтогенезисът на човек в бог е невероятно опасен и изпълнен с шайда. Искаше да му каже и други неща и ужасно се страхуваше, че никога вече няма да има време за разговор. В библиотеката имаше поет-воин — беше сигурен в това. Бе сигурен и че поетът-воин е убил библиотекаря само като начало, и че господарите му всъщност са го пратили да убие Хануман.
ГЛАВА 11
МИГЪТ НА ВЪЗМОЖНОТО
Как се готвя за смъртта? Уча се да живея. Как се уча да живея? Готвя се за смъртта.
Клетката на Хануман беше празна. По пода — дори в съблекалнята — беше разплискана вода. Дрехите на Хануман — камелайката му, коприненото бельо и кожите — все още висяха на закачалките. Обувките му бяха грижливо поставени на лавицата под тях. Данло бързо се огледа за следи от кръв, но не видя нищо, което да показва, че Хануман е мъртъв или умира. Единствено силният и ужасен мирис на кана говореше, че причината за отсъствието на приятеля му е поетът-воин.
„Поетите-воини са като паяци — обичат да хващат и завързват жертвите си преди да ги убият.“
Всъщност поетите-воини обичаха да измъчват жертвите си и Данло си мислеше за това, докато изскачаше от клетката и се връщаше в коридора. Можеше да потърси помощ. Можеше да тръгне надясно и да се върне по същия път, по който бе дошъл, при меките светлини и безопасността на централната библиотечна зала. Можеше отчаяно да се втурне и да вика, че майстор Смит е убит от поет-воин. Можеше и да изпадне в паника, но той си спомняше много неща за поетите-воини и затова, щом излезе от клетката, тръгна наляво в мрака по дългия коридор. Мирисът на кана стана по-плътен и отвратителен, като разпръснат във въздуха мускус от росомаха. Коридорът пустееше, послушниците бяха затворени в безопасност в клетките си, слепи и глухи като тела в молитвен кораб. Те не знаеха, че покрай тях току-що е минал поет-воин, не подозираха, че един от другите послушници скоро ще бъде убит.
„Хану, Хану.“
Някъде в този почти безкраен коридор, под един от огнените глобуси, изгорели още преди години, Данло се натъкна на черно наметало, захвърлено на каменния под. Вдигна го и го помириса — грубата вълна смърдеше на кана. От вътрешната страна на ужасната дреха бяха пришити малки кожени джобчета. Във всяко от тях имаше стреличка, не по-голяма от пръста му. Данло случайно измъкна една и я вдигна под бледата светлина в коридора. Върхът й представляваше стоманена игла, покрита с някакво тъмно твърдо вещество, червено като засъхнала кръв. Извади още няколко стрелички. По всяка от тях имаше различно оцветена отрова: шоколадова, кафеникава или лилава. Говореше се, че поетите-воини носят много наркотици и отрови, за да дърпат струните на страданието на човешкото тяло така, както музикантът свири на гошарп.
„О, Хану, Хану.“
Почти без да се замисля, Данло грабна шепа стрелички и продължи дивия си бяг. Скоро видя бледа светлина. Коридорът завършваше с рядко използвано стълбище, което водеше към другите етажи на библиотеката. И там ясно се виждаха двама души. Единия, здраво завързан за парапета, беше Хануман ли Тош. Другият бе поет-воин, облечен в красива пъстра камелайка. Имаше прекрасния и опасен вид на тигър и притискаше в бледото гърло на Хануман дълъг смъртоносен нож.