— Моля те, не се приближавай повече — каза поетът-воин и гласът му се разля по коридора като мед.
Нещо в този чудесен глас накара Данло да се подчини и той спря на двайсетина метра от стълбището. Стоеше замръзнал в нерешителност и се мъчеше да успокои дишането си.
— Не, Данло! — извика Хануман, който се дърпаше и извиваше под въжетата. Ръцете и гърдите му бяха многократно омотани за железния парапет зад гърба му с блестяща кася. Всяко движение сигурно му причиняваше силна болка, защото нишките кася се врязваха в кожата му и под тях избиваше кръв. Поетите-воини, спомни си Данло, наричаха нишките кася „киселинна жица“, защото докосването на тези протеинови влакна до плътта е като изгаряне с киселина.
— Не, Данло — не!
Под киселинната жица Хануман беше гол. Поетът-воин сигурно го бе измъкнал от резервоара и под заплахата на ножа го беше накарал да тръгне по коридора. А Хануман сигурно яростно се бе съпротивлявал с цялото умение на смъртоносното си изкуство: шията на поета-воин беше издрана и кървеше, сякаш Хануман се бе опитал да разкъса артериите му. Очевидно беше успял да смъкне наметалото му, но това изобщо не бе попречило на похитителя да довлече приятеля му до стълбището.
— Не, Данло, моля те!
Макар че осветлението на пустото стълбище бе доста силно, Данло не можеше да види дали влагата по челото на Хануман е вода от резервоара, или пот. Лицето му лъщеше и отразяваше светлина, страх, омраза и други чувства, които нямаше как да отгатне. Очите му бяха широко отворени и той гледаше към поета-воин — нито за миг не откъсваше поглед от очите на врага си, освен веднъж, когато се извърна към коридора, за да извика на Данло:
— Моля те, върви си! Бягай, Данло, бягай!
— Да — каза поетът-воин, — моля те, бягай. Върви и доведи библиотекарите или техните роботи. Когато се върнеш, вече ще съм свършил с Хануман.
— Данло, моля те, не!
Все още застанал близо до Хануман, поетът-воин любезно се усмихна, поклони се, посочи с ножа си Данло и каза:
— Ти трябва да си Данло уи Соли Рингес. Синът на прочутия Рингес. Мислех си, че ще останеш в клетката си малко по-дълго, но за мен е чест да се запозная с теб при каквито и да било обстоятелства. Аз съм Марек от Калар. Дойдох в Никогея, за да се запозная с теб и приятеля ти.
Данло погледна към дългото стълбище, към изтърканите стъпала, които водеха към етажите над Хануман и поета-воин. Част от него се надяваше всеки момент оттам да се появи група библиотекари или калфи пилоти, които да обкръжат поета-воин. Друга негова част обаче му шепнеше, че никой не би бил достатъчно бърз, за да спаси Хануман преди Марек да забие ножа си в гърлото му. Най-вероятно вече нищо не можеше да го спаси и затова Данло трябваше да избяга, та поетът-воин да не отнеме и неговия живот.
— Ако искаш да останеш — каза Марек, — ще се наложи да чакаш съвсем малко. Вече попитах Хануман за неговото стихотворение.
Понякога поетите-воини почитаха жертвите си, като рецитираха част от стихотворение. Ако успееха да кажат последните стихове и да го довършат, жертвите бяха свободни. Ако ли не…
— Уви, твоят приятел не е любител на поезията — рече Марек. — И затова вече е време да му дам наркотика.
При тези думи поетът-воин със заслепяваща скорост извади от джоба на камелайката си сребърна стреличка и я заби отстрани в шията на Хануман. Момчето изкрещя и се загърчи под пашкула си от киселинна жица. Данло понечи да се затича към стълбището, но поетът-воин протегна ножа си и поклати глава.
— Моля те, не мърдай — каза той, целуна жълтия пръстен на лявото си кутре и после лилавия пръстен на дясната си ръка, стисна главата на Хануман между ръцете си, наведе се и нежно го целуна по челото. — Наркотикът няма да го убие. Само ще го подготви за мига на възможното.
Хануман отново изкрещя — висок, ужасен вик като на хлъзгар, попаднал в ноктите на снежен тигър. Данло копнееше да се хвърли напред и да му помогне, но не можеше. Сякаш самият той беше заловен и обездвижен от паралитичните наркотици на поета-воин и само гледаше как лицето на приятеля му мъчително се гърчи. После Хануман прехапа език и мускулите под покритата му с пот кожа подскочиха, сякаш ударени от електрически ток. Очите му бяха неподвижни и широко отворени.
— Не, не ща светлина — не! — изкрещя Хануман. Поетът-воин сигурно му бе сложил екана, наркотик, който караше тялото да реагира и на най-слабите дразнения. За Хануман фотоните на огнените глобуси над него бяха като капки разтопено злато, изливащи се в тъмния отвор по средата на окото. Невроните на ретината му цвъртяха и съскаха от изгарящото докосване на светлината. Еканата възбуждаше нервната система като киселина, разяждаща обвивката на всеки нерв, оставяща нервното влакно открито за жестоката целувка на света и за вътрешните химични бури и метаболични сигнали, които бушуваха в тялото. Само след няколко мига цялата вселена на Хануман щеше да се превърне в пламтящ гоблен от нерви, тези безкрайни влакна от огън, които се разклоняваха на още по-тънки нишки, виещи се като киселинна жица из всеки орган и тъкан, докосващи всяка клетка и затварящи плътта в ужасната болка на собственото й същество. И все пак, колкото и удивително, колкото и парадоксално да беше, мъчението целеше да освободи Хануман от самия него. Събуждащият се мозък играе ролята на клепач за съзнанието. Неговата функция е да изключи ослепителния блясък на всички неща и във вътрешния, и във външния свят, за да вижда ежедневния свят от потребности, опасности и страхове. Но еканата — един от по-елегантните транспсихеделици — отваря очите. Отваря мозъка за светлината, отразена от всички възможни повърхности, от скали и откъснати от вятъра листа, от замръзналото море, от пречупени души, от кошмари и трупове, пръснати по полета от сняг. Да стоиш гол и с широко отворени очи пред тази пламтяща светлина означава да се откриеш за цялата болка във вселената. После настъпва мигът на безкрайната уязвимост. Това е мигът на възможното, когато човек изпитва болката на всички същества, отразена и усилена в себе си, и я приема изцяло, без страх. В този миг преди смъртта, отвъд смъртта — в болката, надхвърляща всякаква болка — настъпва пълно пробуждане за факта, че човек е нещо безкрайно повече от тялото и съществото си. В този върховен, чудесен миг, ако човек е достатъчно силен, за да погълне ужасния огън на живота, стават възможни всички неща.