— Данло, моля те!
Ако човек е достатъчно силен, за да се превъзмогне — поне така смятат поетите-воини, — настъпва златен момент като рая на кристианските секти или неизразимото състояние, което архитектите наричат кибернетична самади. Но ако е слаб, страхлив или с болна душа, тогава има само ад.
— Моля те — поетът-воин!
Хануман отново обърна очи към Данло, но сякаш гледаше към стена от пламъци. Той разтърси глава, сякаш ослепен, стисна зъби, изруга и пак извика. И през цялото това време Данло стоеше в мрачния коридор сред миризмата на пара, неврологици, мухъл, кана и пот. Местеше поглед между Хануман и поета-воин и не знаеше какво да прави.
— Пусни го! — каза накрая Данло. — Никой не може да понесе такава болка!
Поетът-воин повдигна смъртоносния си нож към устни те, целуна го и отвърна.
— Ще видим.
— Не… Хануман.
— Твоят приятел е по-силен, отколкото може би си мислиш. Можеш ли да разчиташ лица, Данло уи Соли Рингес? Погледни го — той е почти готов за ножа!
Данло стискаше стреличките в ръка и гледаше лицето на Хануман. Но виждаше само страдание, ужас и смърт.
— Моля те, пусни го — каза той. Скоро, навярно след още десет удара на препускащото му сърце, поетът-воин щеше да прониже с ножа си средата на окото на Хануман. Щеше да вкарва и изкарва острието и бавно да го извива по очния нерв към мозъка. По този начин щеше да се опита да доведе приятеля му до неговата най-ужасна агония и следователно до най-голямата му възможност за свобода.
— Еканата — каза Данло. — Трябва да има… противоотрова. Моля те, дай му я.
Поетът-воин му се усмихна и отвърна:
— Няма противоотрова. И даже да освободя приятеля ти, в тялото му завинаги ще останат следи от свещения наркотик. Еканата никога не се метаболизира изцяло. Дори след много години — или животи.
— Тогава го пусни. Така че да има остатъка от живота си… за да стигне до своя миг на възможното.
Марек се усмихна на думите му, широка и прекрасна усмивка, която показваше одобрението му за самообладанието на Данло пред лицето на смъртта — макар че тази смърт бе на Хануман, а не неговата.
— Ти знаеш някои неща за нас, поетите-воини — каза той.
— Някои… неща.
— Тогава трябва да знаеш, че са ни платили добре за живота на Хануман ли Тош. За неговия живот — разбираш ли?
— Колкото и да са ви платили, ние ще ви платим още повече. Аз, ние… Орденът.
— И колко би дал за живота на приятеля си, млади Данло?
— …Милиард градски дискове. — Данло, който никога не беше виждал градски диск, а още по-малко знаеше стойността му, каза първото число, което му дойде наум.
— Милиард градски дискове? Имаш ли такава сума? Има ли толкова пари целият ти Орден?
— Тогава милион — отвърна Данло. — Сто — ще платим колкото трябва.
— Щедро предложение — усмихна се поетът-воин. — Но се страхувам, че е прекалено късно да купиш живота на Хануман с пари.