— Но някой ти е платил!
— Разбира се — потвърди Марек и посочи с ножа вцепененото лице на Хануман. — И това е възнаграждението ми.
— Архитектите! Архитектите на Църквата на Хануман на Катава — те са поръчали това убийство, нали? Защото го смятат за богохулник. За… хакра.
— Всъщност само го обявиха за потенциален бог.
— Но не са го… осъдили?
— Не и поради тази причина.
— Тогава защо?
Поетът-воин тихо се засмя.
— Задаваш прекалено много въпроси за човек, който също е близо до своя миг.
— Моля те… не го убивай.
— И други са ме молили за същото.
— Кой?
— Майка му, разбира се. Тя искаше да го върнат на Катава, за да го пречистят от най-ужасните му програми. Но чичовците му пожелаха по-крайна съдба.
Данло за миг затвори очи и поклати глава. После пристъпи към поета-воин и каза:
— Пусни го. Моля те, пусни го.
— Бъди така любезен, изчакай една секунда. — Поетът-воин докосна челото на Хануман, после се вгледа в очите му. — Само след миг ще бъде свободен.
— Не! — Хануман блъсна главата си назад в парапета с такава сила, че стълбището закънтя. — Моля те, Данло, убий го!
— Хану, Хану!
— Убий го! Убий го, убий го!
Стиснал шепата стрелички, Данло погледна Марек. Поетите-воини бяха древните врагове на неговия Орден. Някога те бяха създали вируса, унищожил приемните му родители и целия девакски народ. А този поет-воин, Марек от Калар, се готвеше да убие и Хануман.
— Внимавай със стреличките — каза поетът-воин. — Внимавай да не се убодеш.
Данло предпазливо погледна четирите стрелички в лявата си ръка и хвана една — с червен връх.
— Зелената стреличка предизвиква безсъзнание за около час — съобщи поетът-воин. — А онази, която сякаш е потопена в шоколад, завинаги отнема речта.
Данло вдигна ръка и се прицели в гърлото на Марек.
— Синята стреличка е потопена в наркотика на истината. Данло си пое дъх така, както преди да прониже снежен тигър или да хвърли камък по заек.
— Стреличката, която държиш, убива мигновено — парализира нервите на сърцето. Това е бърза смърт, млади Данло, но е наистина унизителна.
Докато гледаше към голямата мозъчна артерия, която пулсираше на гърлото на поета-воин, Данло се чудеше дали ще успее да го убие. Веднъж, преди години, беше хвърлил копието си от близо два пъти по-голямо разстояние и бе пронизал нападащия го копринокоремест глиган право в сърцето. Но поетите-воини не бяха животни. Говореше се, че са усъвършенствали изкуството да забавят времето, онова мълниеносно състояние на тялоума, в което възбуждането на нервите се ускорява така, че времето се забавя и всяко събитие от външната вселена изглежда по-бавно. Независимо колко точно или бързо хвърлеше стреличката си Данло, за поета-воин тя щеше да изглежда като перце, носещо се във въздуха, или, ако беше много опитен, като муха, потъваща към дъното на буркан с мед. Най-вероятно щеше да я хване в движение и да я запрати обратно към Данло. И дори да предположеше, че стане чудо и че получеше възможност да го убие, Данло не знаеше дали ще успее да го стори. Марек изглеждаше толкова доволен, вдигнал нож над окото на Хануман: изглеждаше безстрашен, весел и изключително жив.
— Моля те, хвърли я веднага! — изкрещя Хануман. — Не се страхувай — убий ме! Убий ме, убий ме!
Разбира се, Данло можеше изобщо да не улучи поета-воин и да попадне в Хануман. Това бе достатъчно основание изобщо да не хвърля стреличката. Но имаше по-дълбоки причини да убие Марек — усмивката на устните му, спокойствието, обгърнало го като вълшебен плащ, и невъзможното разбиране, пламтящо в очите му.
„Очите са прозорците на вселената“ — спомни си Данло.
Поетът-воин имаше невероятни очи, толкова дълбоки и тъмнолилави, че бяха почти синьо-черни, със същия цвят като неговите. Това бяха очите на хищник, очи, които се наслаждаваха на страха на другите хора. Потънал в тези чудни очи, Данло не можеше да определи дали Марек е безумен, или нормален. В известен смисъл, разбира се, той беше съвършено луд, защото неговите доктрини на любов към смъртта представляваха абсолютно нарушаване на равновесието на живота. Поетът-воин определено бе шайда в лудостта си, но толкова решително и изцяло шайда, че почти успяваше да превърне тази концепция в нещо красиво. Данло си помисли, че рядко е виждал толкова красив и никога толкова жив човек. Мускулите на шията и голите му ръце бяха като гърчещи се змии. Косата му представляваше ореол от черни къдрици, а кожата му беше като живо злато. „Той е като ангел на смъртта“ — каза си Данло. Лицето и тялото му излъчваха ужасна красота, сякаш принадлежеше към по-висш вид, в който ужасът и красотата с усмивка сплитаха ръце. И все пак въпреки радостта му, че изживява толкова силно смъртта в живота, в него имаше нещо безкрайно трагично и тъжно. Поетът-воин — подобно на всяко дете от високо развитите раси — бе един от безбройните експерименти и пътища, които бяха придобили своего рода съвършенство, но нямаше да постигнат нищо повече.