„Той е почти човешко същество — помисли си Данло. — Истинско човешко същество.“
Марек погледна към блестящата стомана над окото на Хануман и Данло видя, че разстоянието между мъж като поета-воин и истинското човешко същество е само едно острие на нож. Малко и в същото време огромно — като разстоянието между Никогея и края на вселената.
„Той е убиец на хора. Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“
Безкрайната болка, която боготворяха поетите-воини, беше като въртоп, всмукващ ги в тъмната пяна на лудостта и убийството. Те бяха върховните убийци на човечеството. Обичаха да мислят за себе си като за майстори на бонзай, използващи ужасните си ножове, за да унищожават като вейки опасни или болни хора — с единствената цел великото дърво на живота да остане жизнено и силно. Бяха върховни в изкуството си да сеят смърт. Вселената, вярваха те, винаги щеше да се нуждае от такива носители на смърт.
„Но аз не съм убиец — помисли си Данло. Ръката, която държеше вдигната над главата си, трепереше от желание да хвърли стреличката. — Аз не съм като него.“
Макар че изпитваше странно състрадание към лудостта, Данло не можеше да се примири с потребността да убиваш, особено в самия себе си. Неговият път винаги трябваше да е обратен на пътя на убийството. Можеше да е носител на живот, въпреки че идеалите и действията му щяха да му струват собствения му благословен живот.
„Никога не убивай или наранявай другиго. По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“
И това беше най-дълбоката причина, поради която не можеше да убие поета-воин: убийството водеше до безразборно убиване и нарушаване на равновесието на целия живот, а това бе шайда. Такова убийство беше отрицание, то означаваше да каже „не“ на безграничните възможности на живота. Убийството на същество като поета-воин премахваше възможността той да се изцери от лудостта си и така да се превърне в нещо наистина прекрасно.
— Поете-воин! — най-после извика Данло, отпусна пръстите на лявата си ръка и остави стреличките да паднат на земята. После се обърна, замахна с дясната си ръка и хвърли стреличката с червения връх така, че тя се понесе по коридора и се заби във вратата на съседната клетка. — Пусни Хануман!
Чул гласа на Данло, Хануман поклати глава.
— Не, моля те, убий ме. Данло, моля те.
— Съжалявам, млади Данло — отвърна поетът-воин. Очите му бяха лилави жилки светлина, отразяващи се в блестящото острие на ножа. — Но мигът винаги трябва да идва.
— Тогава вземи мен вместо него — каза Данло.
— Не, не!
— Вземи мен и аз ще изживея неговия миг.
Започнал да свежда ножа към окото на Хануман, поетът-воин внезапно замръзна.
— Какво казваш? Знаеш ли какво искаш? Данло отлично знаеше какво иска. Спомняше си традицията на поетите-воини: ако някой като него предложи да заеме мястото на друг в търсене на мига на възможното, поетът-воин, който държеше смъртоносния нож, трябваше да обмисли молбата му.
— Вземи мен — повтори Данло. — Не Хануман. Марек го погледна, после сведе глава в знак на уважение към очевидната му обич към приятеля му.
— Предложението ти е благородно — отвърна той. — Но благородството не е достатъчно.
Данло стоеше с длани, протегнати към поета-воин. Виждаше, че мъжът разчита извивката на устните му и търси в лицето и очите му нещо решаващо.
— Предложението ти е и храбро, но храбростта не е достатъчна.
Данло напълно разкри лицето си — като спящо дете. Спомняше си, че поетите-воини съвсем рядко уважават такива молби.
— Толкова ли си готов да умреш? — попита го Марек. Данло дълго гледа смъртоносния му нож. Не знаеше дали е готов да умре. Определено не искаше да умира, не беше и сигурен дали е подходящ момент за това. Всъщност макар и мъчително възможна, смъртта под ножа на поета-воин съвсем не бе неизбежна. Даже да му позволеше да заеме мястото на Хануман, екзекуцията нямаше да е мигновена. Поетът-воин първо щеше да го обездвижи — или с киселинната жица, или с някакъв наркотик. После щеше да му постави загадката със стихотворението. Ако Данло успееше да го довърши, поетът-воин щеше да го освободи.
— Дори готовността да умреш не е достатъчна — каза Марек. — Не съвсем.