Поетът-воин гледаше към коридора и в същото време очите му не спираха да търсят в очите на Данло онова рядко качество, което се надяваше да открие там.
— Трябва да попитам приятеля ти дали иска да заемеш мястото му — каза той. После погледна Хануман и попита:
— Съгласен ли си?
— Не! — изкрещя Хануман, опъна жицата и изплю кръв в лицето на мъчителя си. После настъпи тишина. Тялото му замръзна и момчето погледна Данло. Гледа го дълго (или навярно само за миг) и каза на поета-воин: — Не, не съм съгласен — убий мен щом трябва, но не него.
Марек сериозно кимна и се обърна към Данло.
— Той не е съгласен да заемеш мястото му. Каза „не“ — не смяташ ли, че трябва да приемем желанието му?
— Не! Той не знае какво иска!
— Разбира се, ако те беше оставил да заемеш мястото му, щеше да ми се наложи да го убия незабавно, за да възнаградя такава подлост.
— Значи задаваш въпрос, който води към този… парадокс?
— Ние поетите-воини обичаме парадоксите.
— Но защо изобщо го питаш, щом си решил да го убиеш?
— Не съм казвал, че съм решил да го убия.
— Но…
— Той ни каза отговора си, съобщи ни желанието си. Сега ние трябва да решим какво да правим.
— Пусни го и ме попитай за стихотворението си.
— Бих искал да рецитирам за теб — каза поетът-воин. — Но дали си готов да ме слушаш?
— Да — отвърна Данло. Но в момента, в който думата се откъсна от устните му, се уплаши, че поетът-воин ще откаже да рецитира стихотворението си. За миг съжали, че е хвърлил стреличката. Не можеше да понася безпомощно да чака Марек да реши съдбата и на двама им. И тогава си спомни нещо за природата на ахимса, което веднъж му бе казал Стария отец. Според фравашите ахимса не трябвало да е само пасивен отказ от убийство. Някои хора притежавали рядка сила и тя произтичала от волята им да утвърдят целия живот като идентичен на собствения си. Волята да утвърдят смъртта: ако не поставяше живота си над този на другите, той никога нямаше да го защитава за сметка на нечия смърт. И следователно в жестоката и кървава вселена, в която се беше родил, той трябваше да умре рано. Днес, утре, във всеки момент — щеше да захвърли живота си, сякаш е недояден кръвноплод, зрял, сладък и сочен. Когато настъпеше времето му, убедително и яростно щеше да направи това потвърждение, както би хвърлил стреличката срещу поета-воин. Но дотогава щеше да живее свободно и без страх.
„Силата на ахимса не е само в готовността да умреш — помисли си Данло. — Тя е във волята да живееш. Да живееш без никакъв страх — това е нещо страшно.“
— Да — повтори той. — Готов съм… да те слушам. — Данло направи крачка към поета-воин, после още една. Ножът леко се помръдна и той видя жилки синьо-черна светлина, ужасното отражение на собственото си лице. Марек бавно отдръпна острието от окото на Хануман, погледна Данло и бавно, разбиращо се усмихна. Данло направи още една крачка напред и кракът му сякаш вечно увисна във въздуха. Сега мирисът на кана беше непреодолим. Той му напомни за инициацията му, когато бе лежал под звездите и се беше научил да надмогва болката и смъртта. Накара го също да осъзнае детството на поета-воин. Можеше да види това безвременно време като жилки лилав блясък в очите на Марек. В златистото сияние на лицето му съзираше малкото дете, което усещаше ужасно несъзнателната близост на смъртта. В това се изразяваше и цялото изкуство на поета-воин — да разбуди до крайност дълбокото си познание. Марек му се усмихна и докосна с устни лилавия пръстен. И докато изпълняваше тези движения въпреки мощното съпротивление на пространството и времето, той пращаше по коридора вълни от въздушни молекули. Ноздрите на Данло бяха отворени за този въздух, отворени за мириса на каново масло, който пронизваше нервите му и проникваше в мозъка му. Той се приближаваше към поета-воин и не можеше да откъсне очи от ножа му. Ако не успееше да довърши стихотворението, скоро ножът щеше да прониже окото му и да навлезе в мозъка му. И животът му щеше да свърши за един-единствен ослепително кратък миг. Да свърши, да, но не и да бъде унищожен. Когато острият студен нож преминеше през костта зад окото му, кръвта му щеше да рукне от него като река. Щеше да се разлее по каменните стени, стъпалата и железния парапет. Щеше да обагри черната коса на поета-воин и да докосне красивите му очи с паренето на желязо и сол. Щеше да опръска лицето на Хануман като капчици утринна светлина и когато приятелят му отвореше уста, за да изкрещи последното си „не!“, щеше да докосне езика му и да потече надолу по гърлото към корема му, към бликащия живот и тъканите на тялото му. Неговата кръв щеше да тече безкрайна и дълбока като океан, докосвайки всичко, хранейки всичко, съживявайки всичко. Той завинаги щеше да живее във всичко, също както дивият мирис на кана, чудните багри на робата на поета-воин и прекрасната, пречупена душа на Хануман живееха в него сега и завинаги.